ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Бившият министър на труда и социалната политика Деница Сачева разтърси социалната мрежа с последната си изповед.
Депутатката от ГЕРБ-СДС рядко публикува лични истории във Фейсбук, нито пък качва снимки от приемните си като народен представител. Казва, че причината затова е, защото й е неудобно да използва лицата на хората, доверили й проблемите си, за да доказва, че си върши работата.
Тези дни обаче Сачева се сблъска с нещо, която я разтърси вътрешно и което реши да сподели с аудиторията си в социалната мрежа.
Ето целия й разказ, публикуван в личния й профил:
"Дойде един човек - скромен, дребен, слаб, белокос, на 80 години. Оженил се през 1963 година. Последвали две деца. Оказало се, че съпругата му страда от тежко психично заболяване. Приел съдбата си и се грижел за семейството си. Когато децата пораснали и завършили училище, отключили същото заболяване като майка си.
Въпреки изключителните трудности, човекът се грижил и за тримата. Накрая обаче се наложило да бъдат настанени в институции. Синът отишъл в една, майката и дъщерята в друга. Прекарал 18 години пътувайки между институциите, за да ги вижда. Съпругата му починала. А той самият вече също достигнал сериозна възраст.
Помоли да помогна децата му да живеят заедно в един център, за да може спокойно да си отиде от този свят, знаейки, че ги е събрал и не са самички. Синът му дори се е влошил междувременно и е в психиатрия. На другия край на България спрямо Добрич. За съжаление, консултациите, които направих, показаха, че диагнозите им са толкова тежки, че това е почти невъзможно.
Не знаех как да му го кажа. Направо ми беше изчезнал гласът. И просто се взирах в него, изучавайки всеки детайл от лицето му. Човекът говореше тихо, спокойно, дълбоко. Гласът му съвсем леко притреперваше. Сълзите плуваха в очите му, но така и не се спускаха надолу, защото мъката в него ги удържаше като със стоманени въжета.
Предложих му помощ да отиде да види сина си. Трябваше да смени три автобуса, за да стигне до него. Попитах го ще издържи ли, иска ли. Той грейна и каза: "Аз ден и нощ искам". Изкуших се да питам какво му е помогнало да издържи. "Вярващ съм", каза той учуден, че питам изобщо. "Никога не ми е минавало и през ум да изоставя жена си и децата си. Съжалявам само, че не ни бяха казали диагнозата й навреме. Можеше да осиновим дете, ако знаехме".
Тръгна си и се разбрахме да се чуем, за да ми разкаже за срещата със сина си. Гледах го как се отдалечаваше и си мислех за безусловната любов и вярата. Той си мислеше, че аз съм му помогнала, защото платих пътя до сина му. А всъщност ми беше помогнал той, защото ми показа пътя".
