Експерти го броят за най-големия български публицист от 20-те години на миналия век
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
„Капитанът, заслужил ордена „За храброст” от бойните полета на Балканските войни… Чужденецът, нарекъл себе си българин, който знае еднакво добре френски, немски, английски… Българинът, който не иска повече да се запише в нито една партия, защото „всяка партия е осквернена от една политическа идея”… Първият директор на печата, който „отлично умее да възбужда и направлява обществените страсти в съгласие с провежданата от него политика”… Свободният човек, безпощаден към фалша и бунтуващ се против условностите…
Публицистът, роден преди 140 години, „безследно изчезнал” 6 месеца преди да навърши 50…“ Така в едно от публицистичните си предавания БНТ обобщи драматичния живот и талантливата публицистика на Йосиф Хербст.
На 20 ноември т.г. се навършиха 140 години от рождението на Йосиф Хербст, когото експертите по история на журналистиката смятат за най-големия български публицист на 20-те години на миналия век, когато |България преживява драматични кървави събития. Жертва на политическата ситуация и фашистката диктатура на режима на Александър Цанков става и Хербст. Годишнината бе отбелязана с издаването на подбрани от Велислава Дърева негови статии под редакцията на Лъчезар Еленков „Талантът да бъдеш свободен“. А СБЖ обяви 2015 г. за „Година на Йосиф Хербст“ и обеща да му издигне паметник, защото досега никой не е понечил да го направи.
Големият български публицист е роден на 20 ноември 1875 г. в Одрин и е от еврейски произход, но винаги се е смятал за българин. Баща му, Якоб Хербст, от Бърно идва в България като инспектор по строежа на Хиршовата железница. След Освобождението на България от османско владичество през 1878 г. семейството на Якоб Хербст се премества в София. Йосиф получава образование във Френския колеж и Първа мъжка гимназия, след което е приет във Военното училище. Произведен е в чин подпоручик в град Кула, след което е действащ офицер в Първи софийски пехотен полк. След обявяването на Балканската война е мобилизиран. Като ротен командир взема участие в кръвопролитните битки при Селиолу и Чаталджа . Той е раняван и два дни лежи сред трупове, но оцелява. По-късно от извадения от бедрото му куршум си прави малък сувенир - медал. Може би споменът за огнения смерч през Балканската война и жестоките кланета през Септемврийското въстание 1923 г. е причина публицистът в една от своите статии да отбележи, че човешкият живот няма еквивалент.
През 1913 г. Йосиф Хербст е назначен за директор на печата и управлява БТА. На този пост разширява международните връзки на БТА, подобрява подбора и качеството на информацията, енергично се противопоставя на всеки опит за фалшифициране на събитията по политически съображения, бори се българският печат добросъвестно и точно да отразява Октомврийската революция и събитията в Русия.
През 1918 г. след конфликт с министър-председателя Радославов е уволнен и е изпратен на фронта в щаба на ІV армия в гр. Ксанти. На 24 февруари се жени за красивата Виола Каравелова, която след неговото изчезване през „белите нощи” на фашистката диктатура през април 1925 г., след кървавия атентат в църквата „Света Неделя“, броди като обезумяла из улиците на София с плакат "Убийци!".
Девизът на талантливия и честен публицист е: „Никому в угода, никому напук“. В своите вестници през 1923-1925 г., някои от които са закривани от властите, Хербст безкомпромисно разобличава не само основните насоки в политиката на превратаджиите, но и конкретните им кървави дела. "АБВ" съобщава за процесите срещу антифашисти, за присъди над септемврийци, за "безследно изчезнали". Вестник "Ек" пръв разкрива истината за убийството на Вълчо Иванов. Самият той по-късно става „безследно изчезнал“. Има няколко версии за неговия житейски край. Твърди се, че Хербст, както и приятелите му - поетите Гео Милев и Христо Ясенов, са убити в килиите на „Обществена безопасност“ и изгорени в пещите на полицията. Според друга версия той е пуснат на свобода, но е бил убит от служители на военното разузнаване като отмъщение, че е разкрил публично истината за съдбата на Велчо Иванов, убит от група офицери, начело с кап. Кочо Стоянов.
„Той, който не е българин, улавя небивало точно обществената атмосфера у нас и с повече патриотизъм от много българи защитава и обича страната, в която живее. Много бързо се превръща в лицето на българската журналистика, а каузата му е: демокрация, език и народ, при това български“, казва за него Лъчезар Еленков. И наистина, ако разлистим журналистическото наследство на Йосиф Хербст, ще останем изненадани колко съвременно звучат неговите слова. Защото дори в демократични общества или общества, които се стремят към демокрация, винаги има какво още да се желае за свободата на словото.
