ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Eдин великолепен сръбски графит, който звучи направо като поезия, гласеше: "Който заседне в любовта, запазва сърцето си, но съсипва дупето". Всеки път, когато ми се наложи да прочета новина за политически спазми на реформаторите ми се струва, че всъщност мъдростта е предназначена за тях. Само където те заседнаха във властта, заложиха сърцето си, пропиха идеите си и, разбира се, съсипаха задните си части. Това обаче вече е по-скоро смешна, отколкото тъжна история.
Миналата седмица гръмна поредната реформаторска мина в кабинета на Бойко Борисов. След правосъдия министър и ресорния на образованието проф. Тодор Танев взе, че се взриви. Неговата глава се затъркаля като житена питка по стълбите още щом се навдигна огромно обществено недоволство срещу новите образователни програми, в които ефектно бяха вмъкнати думи като "съжителство", за да опишат положението ни в Османската империя. И изобщо не се ловете на интелектуалният либерален шум, който продължава от вси страни, че това не било така, че ония горе нямали чак такива амбиции за ревизия на историята. Болезненият опит на народа показва, че, когато се осъществява атака срещу историческата памет, нещата винаги започват отдалече, инженерите на амнезията тестват реакциите и, ако ги няма, тогава действат брутално като боен отряд от зомбита. Ако хората протестират, тогава се включва режим номер 2 - тъпите и бедни лузъри били влюбени в идеята за робството, защото с нея оправдавали настоящите си провали. Какво да се прави - кирякстефчовците отдавна са напуснали пределите на литературата и сега съществуват сред нас като носители на полулиберални съвести.
Всъщност във всеки един момент от края на 2014 година досега оставката на Танев можеше да бъде поискана. Нека да припомним малко преди новогодишните празници как просветният деец за първи път блесна пред широката публика в пълния си блясък като обяви Жолио-Кюри за пълна нула в науката, а след това сподели мнението си, че Ломоносов и Асен Златаров не са никакви учени. Тогава стана ясно, че за министър на образованието е избран един несистемен човек в лошия, но вероятно и в добрия смисъл на тази дума. За краткия си престой в политическите висини Танев демонстрира такъв спектър от емоции и маневри, че е трудно човек да го обхване с един-единствен политически поглед. Министърът още от самото начало започна да се държи като неконтролируем ракетен снаряд и от ден номер 1 беше ясно, че това политическо пътешествие ще завърши много лошо. И то завърши с интелектуална катастрофа. Защото Танев беше кратък политически виц, но уви от някои анекдоти на човек му се плаче и то с кървави сълзи.
Много показателно за системната грешка на РБ обаче е, че на мястото на Танев те номинираха Меглена Кунева. Тя към днешна дата водеше безрадостно съществуване като вицепремиер, но без министерство, което да юрка. На практика несистемния играч бе подменен с най-надъхания кариерист на десницата. Кунева винаги е демонстрирала пластичност на танцьорка на кючек в политиката, но увереността на нейните колеги, че една юристка може да бъде универсален специалист и в образованието е още по-потресаваща. А най-вероятно ходът на десните беше паникьорски. Защото Кунева спешно се нуждаеше от заслон, в който да се скрие от отговорност за провалите в правосъдието и доклада на Европейската комисия. Това е любим трик на десницата. Оплескват всичко, оставят след себе си потоп и руини, а после бягат бързо, за да мародерстват като свободни граждани. Именно Кунева е човекът, който трябва да дава обяснения за ходовете в сферата на правосъдието, което тя превърна в своя Евромайдан още в предизборната кампания. А вместо това видяхме, че тя се опитва да се измъкне от местопрестъплението като джебчия от трамвай №12.
Между другото - грантовите съвести на бг-дясното много обичат да паразитират върху докладите на ЕК и да ги облизват като лакомство от всички страни, но до един пропускат факта, че тяхното съюзче РБ все пак е част от властта. Като праскат бойни статии на тема "разбрахме ли как докладът на ЕК влияе на живота на всички ни и получаваме ли оргазъм всеки пък като се спомене името на Жан-Клод Юнкер", те обикновено пропускат факта, че дори и ДСБ доскоро имаше отговорности в управлението. Как все става така, че кръста носят всички други, само десницата все е невинна като млада монахиня? Десните все са като рицари от светлина на държавна заплата, които жестоко са осквернени от наличието на реалност край тях. Това политическо лицемерие е като раков тумор, защото то изключително много деградира обществената среда. А когато една банда от професионални лицемери са окупирали всеки опит за гражданско говорене, а след това като талибани ходят отново и отново да гласуват за ДСБ с джихадистки блясък в очите, това говори за изключителна подмяна. Можете да поискате всичко от десничар, но не и да носи отговорност.
Същото се случва и с Кунева. Маневрата да бъде изтикана в изцяло друг сектор, където да се скрие в сенките е твърде прозрачна и порочна. В крайна сметка, оказва се, че десницата наистина се е превърнала в секта, защото там идеологията почива на сляпата вяра, че каста от едни и същи хора стават за всичко. Тези, които считат себе си за умни и красиви всъщност служат като тор за определени политици, които отново и отново да попадат в парламента и на софрата с държавните пари. И това даже Протестна мрежа, най-нелепото образувание на прехода, няма как да го отрече в яростна декларация, където 744 пъти споменават думата "европейско".
А какво да кажем за другата реформаторска бомба с часовников механизъм – терзанията на Москов, който все повече заприличва на герой от комикс. Скандалът с ваксините се затяга като примка около врата му, лицето му е посиняло от липсата на кислород покрай безконечните опити да се оправдава безспир. И тъкмо човек вече си мисли, че героят най накрая ще издъхне в Панорама или в някой сутрешен блок под напора на разобличителните документи, той възкръсва и продължава да се мята на амбразурата от страст към властта плюс вече нелепото твърдение, че е последният бент срещу влизането на ДПС в управлението. Подобен тип претенция е не само карикатурна, тя издава огромно разминаване между истинската реалност и реформаторската логика.
Целия коментар четете в Retro.bg
