Кой разкъса Арабския свят? Сделката, която роди век на преврати, войни и масови гробове
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Когато Османската империя беше наречена "болният човек" на Европа, въпросът не беше дали ще умре, а кой ще наследи имота ѝ. Имотът обаче не беше празна територия. Това бяха вилаети. Вилаетът Багдад, вилаетът Басра, вилаетът Мосул, вилаетът Бейрут, вилаетът Алепо, вилаетът Йемен, вилаетът Хиджаз. Това не бяха държави в модерния смисъл на думата, а административни единици на една огромна ислямска империя, управлявана от Истанбул, докато на терен реалната власт принадлежеше на племето, на шейха и на религиозния авторитет.
През 1916 година, две години преди империята действително да рухне на бойното поле, Великобритания и Франция вече бяха подписали нейния смъртен акт. Споразумението Сайкс-Пико не създаде държави, то начерта зони за бъдеща окупация. Една линия, прекарана с молив от Средиземно море до пустинята, реши, че Мосул и Багдад ще бъдат британска сфера, а Дамаск и Бейрут френска. Така се роди модерната арабска държава. Роди се не от обществен договор между свободни граждани, а от сделка между две колониални сили.
И тук започва фундаменталният сблъсък, който ни преследва и до днес. Заедно с границите, на тези общества беше внесен и целият западен политически модел. Идеята за конституция, за парламент, за светски закон, за редовна армия. Всички тези идеи са плод на дълга европейска еволюция. Обществата, които получиха този модел, бяха общества от съвсем друг исторически етап. Това бяха общества на бедуинството и на племенната солидарност, общества, чиято лоялност не беше към индивида гражданин, а към рода и племето. Тези общества в своята социална структура бяха все още преди епохата на модерната държава.
Най-яркото доказателство за автентичността на тези племенни общества е тяхната съпротива срещу британците. Когато англичаните навлязоха в Ирак и Дамаск /Шам/, племената не се биха за Ирак и Сирия, защото такива държави не съществуваха в съзнанието им. Те се биха в защита на османците, защото османците бяха мюсюлмани. Това беше съпротива срещу неверника окупатор. И в тази съпротива се случи нещо, което днешните сектантски режими се опитват да заличат от паметта. Сунити и шиити се биха рамо до рамо. В Иракската революция от 1920 година фетвите на шиитските мъджтахиди в Наджаф и сунитските улеми в Аазамия бяха едни и същи. Племенният шейх беше и сунит, и шиит, но преди всичко беше човек, защитаващ своята вяра и земя.
Тъй като модерността не беше изстрадана отвътре, а беше внесена като готова стока, тя дойде изкривена. Вместо да се изгради държава на гражданите, арабският свят внесе две отровни идеологии, дошли отвън. Първата беше левият внос от вече несъществуващия Съветски съюз. Комунистически партии, които говореха за класова борба в общества, където нямаше индустриални класи, а имаше селяни и бедуини. Втората беше расистката, шовинистична вълна на арабския национализъм. Това не беше граждански национализъм, основан на конституция и права. Това беше етнически национализъм, копиращ европейския фашизъм от тридесетте години, с култ към вожда, единна партия и лозунги за една арабска нация с вечна мисия, която трябва да смаже всички други идентичности.
За щастие на историята, монархиите в Залива, Йордания и Мароко избегнаха най-лошото от тази участ. Колкото и да са критикувани, те запазиха историческата приемственост, която позволи по-плавен преход, без пълно скъсване с традиционната тъкан. За разлика от тях, Египет, Ирак, Либия и Сирия паднаха в пропастта на военните преврати. Едни преврати бяха кървави кланета като този от 14 юли 1958 година в Багдад, други бяха по-малко кървави на фасадата, но всички имаха един и същ резултат. Армията изяде държавата.
Военните тоталитарни режими извършиха три големи престъпления, чиито последици живеем и до днес. Първо, те унищожиха всякаква възможност за гражданско общество. Партиите бяха забранени, профсъюзите станаха клон на тайните служби, университетите се превърнаха в лагери за промиване на мозъци. Второ, те се вкопчиха в държавната собственост върху всичко и оставиха за частния сектор само някакви маргинални дейности, за да не умрат хората от глад. Така създадоха паразитна икономика на контрабанда и подкупи. Трето и най-страшно, те разрушиха човешките и морални ценности в продължение на десетилетия. Десетилетия на масови гробове, на кланета, на затвори като Тадмор и Абу Гариб, на милиони бежанци и прокудени интелектуалци. Кулминацията на тази варварщина беше използването на химическо оръжие срещу собствения народ. Предишният иракски режим в Халабджа и предишният сирийски режим в Гута показаха, че тези системи са готови да извършат престъпление, което дори колониалните сили не си бяха позволявали.
Затова днес ние все още живеем с наследството на обществата преди модерността, макар и формално да имаме държави, знамена и министерства. Живеем в състояние на непрекъснато религиозно разцепление, защото сектантството е единственият останал социален капитал, когато гражданството е мъртво. Живеем в постоянни войни на под-идентичности, племе срещу племе, секта срещу секта, регион срещу център. Живеем под тежестта на политическия ислям, който не е решение, а е симптом на провала на внесената държава. И над всичко това стои външната намеса, защото държава, която не произвежда собствена легитимност, неизбежно става бойно поле за чужди сили.
Изходът от този вековен лабиринт не е в поредната внесена идеология и не е в връщането към племето. Изходът е в изграждането на онова, което тези военни режими унищожиха съзнателно. Това е държавата на гражданството. Държава, в която идентичността не се определя от племето или сектата, а от личната карта като равноправен гражданин. Държава, основана на правата на човека като неотменим принцип, а не като подарък от вожда. Държава, която приема плурализма не като заплаха, а като свое най-голямо богатство, където многообразието от мнения, култури и вярвания е източник на сила. И държава, която гарантира свободата на словото като единствен механизъм за корекция на грешките. Без държава на гражданството, без права на човека, без истински плурализъм и без свобода на мнението, ние ще останем завинаги общества преди модерността, затворени в кръга на преврата, масовия гроб и изгнанието.
Ахмед Талеб
Ахмед Талеб е международен журналист, политически анализатор и визионер. Магистър по Журналистика, СУ Св.Климет Охридски. Основател на One World Magazine в София - България. Работил за чуждестранни медии в Бейрут, Австрия и Великобритания. Български гражданин по заслуги с принос за популяризиране на българската култура по света. Активен участник в присъединяването на България към ЕС и НАТО. Произхожда от кралската фамилия на Ирак.
