Джендо издал тайна на зидарите като кореспондент на „Таймс“
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
„Има доста дебати и по въпроса кой повече е допринесъл за Съединението от 6 септември 1885 г. Без съмнение, това събитие е един голям успех в българската история. Някои историци са пристрастни към Стефан Стамболов, други изтъкват особените заслуги на княз Александър Батенберг, а трети отдават особено значение на Петко Каравелов. Но лично за мен най-значима роля в този процес на обединение на Княжеството с Източна Румелия има Захари Стоянов. Той пренася революционния опит отпреди Освобождението в новите исторически реалности, което е много ценно. Като един от съратниците на Бенковски и участник в Априлското въстание, ръководител на БТРЦК, той се осмелява да дръзне да организира бившите свои съратници и да им каже, че те могат да бъдат полезни за присъединяването на Източна Румелия към Княжество Българи. Негови сподвижници стават Иван Андонов в Пловдив, един от близките на Левски, Коста Паница, Иван Стоянович и други дейци, които допринасят да се организира и успее Съединението на двете Българии. Нещо повече, по този начин да предизвикат българските политици да заставят българските държавни институции, въпреки риска от намеса на Османската империя, да подкрепят единодушно този исторически акт“, разсъждава безспорният авторитет по темата академик Георги Марков.
Защо тогава простият овчар от медвенските колиби, издигнал се до председател на Народното събрание, намира скоропостижно смъртта си? Този въпрос разбунва духовете след неговата загадъчна кончина на 2 септември 1898 г. в парижкия хотел „Сюиз“. Политическите противници на тогавашния депутат №1 разпространяват няколко версии за края му, включително и тази, че е бил отровен от франкомасоните, защото издал тяхна тайна като кореспондент на вестник „Таймс“. Не по-малко любопитен е фактът, че Джендо Стоянов Джедев (рожденото име на Захари Стоянов) е бил единственият останал жив апостол на Панагюрския въстанически окръг в бунтовния април на 1876 г. Към него турската власт проявила великодушие, задоволявайки се само с принудителното му въдворяване в родното му село Медвен. През целия период на Освободителната война липсват спомени на съвременници и документи за личната ангажираност на този бунтар. „Записките“ на Захари Стоянов в по-късен период били обикновено свидетелство на „гузната му съвест“ за проявеното „пасуване“.
Официалната диагноза за смъртта на българския летописец е occlusion intestinale (преплитане на червата), а след направената аутопсия е поставено заключение, че се отнася за „стомашна перфорация с последвал дифузен перитонит“, като не се изтъкват причините за смъртта.
В Париж Захари Стоянов е посрещнат от Петър Гудев (който е студент тогава, а по-късно за периода 3 март 1907 – 16 януари 1908 г. става министър-председател) и д-р Панайот Жечев, директор на Народното здраве и свидетел на последните му часове.
Вичо Стоянов (брат на покойника) през 1939 г. в специално издаден „Възпоменателен лист“ споменава: „Захари Стоянов е заминал за Париж от софийската гара на 29 август 1889 г. напълно здрав, придружен от съпругата си, от директора на железниците инж. Николов и от народния представител Иван Андонов. Цялата група пристигнала в Париж на 1 септември в 5 часа сутринта и се установила в хотел „Сюиз“. Още от Белград Захария е почувствал болки в коремната област. На 2 септември в 9 часа и 30 минути вечерта той издъхнал. След 6 години списанието на д-р Витанов писа, че внезапната смърт се дължи на отравяне. Цитираното списание е „Медицинска беседа“ от 1895 г. Там се казва: „Да казваме ли за слуха, който се носи по загадъчната смърт на Захарий Стоянов, който много „навреме“ умря в Париж и който, вместо да се аутопсира в Анатомическия институт от някой професор, аутопсира се надве-натри от един участъков врач“.
Анастасия Обретенова-Стоянова, съпругата на писателя (за разлика от брат си Никола Обретенов), е убедена в насилствената смърт на мъжа си: „…един котленец е турил диамантен прах в кафето му и Захари умира от разкъсване на червата“. Същата теза поддържат и някои от изследователите на българския летописец. Пантелей Зарев например е убеден, че: „Смъртта му е една от тайните на задкулисните дворцови интриги на Фердинанд. На път за световното изложение в Париж (1889 г.) той починал поради това, че изпил чаша бира със стъклен прах, предполага се приготвена по поръчка на някого“. Людмил Стоянов пише: „На 2 септември той умира от разкъсване на червата поради отравяне“.
Някои обвиняват руския император Александър ІІІ, който бил изпратил „тайни емисари да умъртвят чрез отрова войнстващия русофоб Стоянов“.
Слуховете за умишлено убийство на председателя на Народното събрание на Царство България се поддържат и от европейската преса. Френският „Фигаро“ отбелязва: „Носи се слух, че президентът З. Стоянов е жертва на атентат“. Вестник „Матен“ пише: „Г-н Стоянов не беше болен и не се знае причината за неговата внезапна смърт“.
По настояване на Анастасия Обретенова-Стоянова тленните останки на съпруга й Захари Стоянов са погребани в Русе. На погребалната церемония не са били допуснати жители на Котел и Медвен поради страх от сбивания и размирици. Вестник „Свобода“ излиза с траурен извънреден брой на 6 септември 1889 г., който включва официалните съобщения за смъртта, съболезнователните телеграми до близките на покойника, телеграмата на княз Фердинанд до премиера Стефан Стамболов, започваща със словата: „Скърбим за смъртта на нашия председател на Камарата…“, както и голяма уводна статия, посветена на жизнения му и творчески път – „…от скромен поборник до председател на Народното събрание, от почти неграмотен овчар от Медвен до пръв български писател и публицист“. Въпреки многото материали вестникът не дава отговор на въпроса – ненасилствено ли е умрял, или е отровен Захари Стоянов?
