Любомир Левчев е роден в Троян на 29 април 1935 г. Завършва гимназия в София и висше образование в Софийския университет „Климент Охридски“, специалност „Библиография и библиотекознание“.
Първата му книга „Звездите са мои“ е издадена през 1957 г., а общо 58-те негови книги са преведени в 36 страни.
Председател е на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 г. От 1991 г. е собственик на издателска къща „Орфей“.
Баща е на поета Владимир Левчев и на художничката Марта Левчева.
Интервю на Румяна Стефанова, в. "Ретро"
- Г-н Левчев, последната ви мемоарна книга е озаглавена „Панихида за мъртвото време”. За кого е мъртво времето – за вас, за читателите или за сенките, които спохождат спомените ви?
- Времето е странно същество. Всеки миг то се ражда и едновременно умира. В тази едновременност е чудото на неговата вечност. Ние живеем в три времена – минало, настояще и бъдеще. Човешкото минало време може да бъде по-живо от нас. Винаги, когато мислим за него, когато извикваме името му, то възкръсва в нас. Това магическо съживяване се нарича панихида. Нашето човешко настояще е един твърде дълъг миг, където освен споменът, живее и мечтата. Историята е една безкрайна панихида. Такъв е смисълът на моето заглавие. То не е проклятие, а молитва за събуждане.
- В нея описвате писателски интриги, говорите за цензура, любов, омраза... Проявявали ли сте любопитство какво е съдържанието на досието ви?
- Още в края на 1989 г. или началото на 1990 г. при една интересна среща на ген. Семерджиев (тогава министър на вътрешните работи) с Управителния съвет на Съюза на писателите аз помолих генерала да извади досието ми и да го предостави на Съюза – да го чете който иска, но, разбира се, и аз. До го използват, както пожелаят, но без да го унищожават. Ген. Семерджиев е интересна политическа и историческа личност с писателски дар. Той се посъветва с придружаващите го помощници, след което каза, че аз нямам досие. Усмихнах се тъжно и, да си призная, не повярвах. Когато със закон всички досиета бяха отворени, веднага подадох молба да видя своето. Отговориха ми с кратко официално писмо: „Не разполагаме с данни да е събирана информация за лицето (т. е. аз) от бившата ДС”. Този път не успях да се усмихна. Мисля, че досието ми се усмихва, скрито някъде. Моите книги са моето досие.
- Как виждате „живото време” от височината на пирамидите над родопското село Полковник Серафимово? Продължава ли самотният джин, за когото разказвахте преди време, да броди из опустелите къщи?
- С „живото време” се гледаме изпитателно. То сякаш иска да ми каже: „Не ме губи. Аз съм единственото нещо, което притежаваш”. А джинове все още има. Те са помохамеданчени призраци. Повечето са добри. Те са пазачи на тайните и често ми помагат да прогледна в тях.
- Кои са били последните посетители в прословутата ви къща за гости - „Шерън Хаус” в Полковник Серафимово?
- Първо да кажа какво значи „Шерън Хаус”. Къщата Шерън е една стогодишна фантазия. Посещава се от американски художници и други творци. Те рисуват Родопите и се влюбват в България. В Ню Лондон, щата Кънетикът, те вече са направили дружество на приятелите на България. И това племе е по-живо от мохиканите. А в село Полковник Серафимово има малък музей на големия американски поет Уилям Мередит. Що се отнася до последните резиденти, те бяха американският художник от китайски произход Кристофър Занг и неговата дъщеря – също художничка, Шингшин.
- Първата ви стихосбирка е „Звездите са мои”, тази година пък навръх 77-ия ви рожден ден представихте „77 стихотворения”. Колко звезди останаха на небосклона на поета, написал вече своите 77 стиха?
- За съжаление, не съм звездоброец. На 77 под звездите си оставам един хлапак, който приказва дързости.
- В тв интервю на въпрос ще има ли коледни добавки за пенсионерите премиерът Бойко Борисов отговори: „Не. Няма да има! Миличките мои. Но те през годините главно поддържаха БСП – 22 години”. Като човек известен със своето честолюбие и гордост, какво ще му отговорите?
- Преди 22 години заявих публично, че нямам намерение повече да се занимавам с практическа политика. Липсата на почит към възрастните е заклеймена още в Десетте Божи заповеди. Бедата не е в това кой големец какво е казал, а в това каква мизерия е допуснало нашето общество. Аз съм пенсионер, но изключвам себе си, за да мога да кажа: Всички сме виновни, че сме допуснали неблагодарност към създателите на тези ценности, които днес се разграбват.
- Вие сте сред щастливците, които съдбата е дарила с невероятна съпруга. Как кратко бихте описали Дора?
- Вие, драга Руми, знаете какво значи художник. То е нещо неописуемо. Е, добре – Дора е абсолютен художник. От няколкото автопортрета, които си е правила, разбирам, че тя никога не е оценявала своята човешка красота.
- Какво, ако имате възможност отново да повторите в живота си, бихте й спестили?
- Аз имам редки пръсти. Нищо не мога да спестя. Съжалявам.
- Какъв е сюжетът на последната картина, която „дръзнахте” да нарисувате – преди да се ожените сте си обещали тя да не пише стихове, а вие да не рисувате?
- Това не е единственото ни обещание един към друг. Първото, което си обещахме беше да не се лъжем. И ето, сега трябва да си призная още веднъж, че не го спазих. Нормалните хора, като се напият пеят, а аз след втората бутилка започвам да рисувам. И Дора по това познава, че пак нарушавам обещанието. Но... само в нетрезво състояние. Рисунките си, надраскани върху ресторантски салфетки, подписвам като Пикасо или като Светлин Русев.
- Децата плащат ли греховете на бащите си и от какво не успяхте да опазите Марта и Владо?
- Синът ми Владимир и дъщеря ми Марта са били винаги много самостоятелни и решителни. Пък и аз мисля, че не съм се месил в личния им живот. Най-добре е тях да попитате какво плащат, какво – не.
- За какво си говорите с внуците?
- Внуците ми Яна и Боян живеят дълго време в чужбина. Разговорът с тях ми липсва. Това е българска драма. Но ето как си говорим. Връщаме се от село в града. Внукът ми седи на задната седалка на автомобила. Маха с ръка и говори: „Довиждане, Родопи. Довиждане, село. Аз пак ще дойда и ще ви донеса подарък”. Аз се обаждам иззад волана: „Какъв подарък може да направиш ти на една планина?” Внукът ми е затруднен и преминава на английски: „Special”. Бих искал да видя какви специални подаръци ще донесат нашите деца и внуци на България, когато се върнат.
- Изпращаме година, която е обявена за края на света. Какви са прозренията на носителя на световната награда за мистична поезия „Фернандо Риело” за бъдещето?
- Всеки носи в душата си, често без да подозира, един свой край на света. Апокалипсисът е само една болезнена промяна. И все пак аз вярвам, че българският народ след толкова смъртни присъди пак ще оцелее.
