Обявените за югославски и английски шпиони Славчо Трънски и Денчо Знеполски били арестувани по разработки на НКВД
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
В бурните дни след 1944 г. , когато в България се утвърждавала новата власт, към българското МВР били командирован екип от служители на съветските тайни служби. От началото на 1945 г. по искане на ЦК на БРП(к) съветското правителство изпратило "съветници" по организацията и дейността на Народната милиция и Държавна сигурност. Техният брой непрекъснато нараства. По време на процеса срещу Трайчо Костов те били вече внушителна група. Името на ръководителя им, генерал Филатов, оставяло тягостно впечатление сред българските му колеги. По негово искане се извършили десетки арести и разследвания на висши български държавни и партийни ръководители. В началото на 50-те години в полезрението на Филатов и нашата Държавна сигурност попаднали двама прославени партизански командири – Славчо Трънски (на снимката горе) и Денчо Знеполски. И двамата по време на войната били командири в Трънски отряд. Част от антифашистката им дейност преминала в редиците на югославските партизани. Само този факт бил достатъчен за генерал Филатов и той започнал разработката им – обвиненията към Трънски и Знеполски били, че са “протитовски настроени”. По това време Сталин вече е размахал пръст на Югославия и в България тръгнали репресиите срещу “враговете с партиен билет” и “вербуваните от чуждите разузнавания”. Сформираните следователски екипи на Държавна сигурност на бърза ръка арестували генерал Славчо Трънски /в кабинета на военния министър/ и полковник Денчо Знеполски /на гарата в Букурещ/. В ареста на вътрешното министерство започнали денонощни разпити и инквизиции на двамата партизански командири. Сипели се едно след друго абсурдни обвинения, на които би завидял всеки писател фантаст.
За Славчо Трънски този ад продължил близо година. След това бил освободен, но доверието към него не се върнало скоро – назначили генерала за заместник директор на предприятието “Дървопласмент”. Макар по-късно възстановен в армията като заместник-министър на отбраната, до края на живота си легендарният партизански командир бил гледан с подозрение от Тодор Живков.
Денчо Знеполски имал още по-жестока съдба. Генерал Филатов съчинил тежко обвинение срещу него: според следователите Знеполски отишъл с Москва със задача от британското разузнаване – да убие генералисимус Йосиф Сталин. “Връзката” с МИ-6 на трънския партизански командир идвала от контактите му с английската военна мисия при българските и югославските партизани през войната. Шефът на мисията майор Франк Томпсън се сражавал рамо до рамо със Знеполски и това било достатъчно полковникът да бъде обавен за английски шпионин. След инквизициите и разпитите Държавна сигурност го изпратила в лагера в Белене, където престоял до януари 1954 г. След това решил да завърши образованието си в Москва /прекъснато от арестите и следствието/ - през 1957 г. се върнал с диплома от Московския университет. Но официалната му реабилитация се бавела и Знеполски пак се върнал в армията. Вече го произвели в звание генерал-майор и четял лекции във Военната академия.
През това време дейността на трънските партизани била изпратена в глуха линия. Изгряла звездата на “чавдарци” – под път и над път официалните историци превъзнасяли партизаните от ботевградския край като първа антифашистка сила. Ставали странни неща. В една народна песен от Трънския край, където се пеело за двамата славни партизански командири, последният куплет бил съкратен. Така 30-40 години наред, по концерти, по радио и телевизия известната “Горице ле лилянова, лилянова, лилякова” се пеела без четиристишието:
“...А у чета два войвода,
млади Денчо и млад Славчо,
в четата им все юнаци,
все юнали партизани”.
Генерал Знеполски забелязал и друго: в Музея на революционното движение в София от експозицията изчезнали неговите снимки. Останали само бомбите, пистолетът му и личната му униформа, но надписите чии са, също изчезнали от експозицията. Генералът забелязал как фалшифицирали и една фотография от историята. През 1947 г. в София пристигнали майката и братът на загиналия у нас майор Франк Томпсън – приел ги самият премиер Георги Димитров и се снимал с тях. На снимката бил и изпадналият по-късно в немилост генерал Денчо Знеполски. Десетилетия след това тази фотография била публикувана без Денчовата фигура – той грижливо бил изрязван от нечия страхлива ръка. Същото ставало и в кинодокументалистиката. В едно свое интервю Георги Стоянов-Бигор, бивш директор на Националната филмотека разказва: “Когато някой политически деец излезеше от “орбита” се унищожаваха от кинохрониките кадрите с него. Така се изряза и унищожи много лента с образите на Денчо Знеполски и Славчо Трънски...”
На генералът му било съвсем ясно, че е неудобен на властниците във високите партийни етажи. Най-куриозното в цялата житейска съдба на Знеполски е отношението на неговите съселяни в село Ярловци към репресиите срещу него. Когато партизаните слезли от Балкана, Денчо бил само 24-годишен, макар че за него из Трънско се носели легенди. Решили в селото да кръстят ТКЗС-то на негово име. Закачили в управата портрета му на стената – когата се разчуло, че Денчо е арестуван и е изпратен в Белене, от милицията идвали и искали портрета да се свали. Никой обаче не пожелал да изпълни заповедта. През 1952 г., когато Денчо Знеполски бил вече в лагера в Белене, в София пристигнали 7-8 камиона от село, за да се издължат по държавните доставки. На първия камион селяните поставили портрета на партизанския командир и плакат с надпис “ТКЗС “Денчо Знеполски-с. Ярловци, Трънска околия”. Така кавалкадата минала по целия столичен булевард “Витоша” и хората казали своята дума за ареста на своя патрон и съселянин: не вярваме в обвиненията срещу Денчо! Тази демострация на ярловчани се разминала без последствия, а години след това генерал Знеполски разказвал на приятелите си: “Моите съселяните опазиха портрета ми, а музеят на революционното движение не можа!”
Реабилитацията на Денчо Знеполски дошла половин година след смъртта му – дало я Народното събрание на 6 март 1990 г. по молба на съпругата му Мария Знеполска.
