ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Днес в развития свят има отчайваща липса на нови идеи за развитието на обществото. Нещо повече, има съзнателен отказ от формулирането на такива идеи. Някъде от 70-те години на миналия век в световен мащаб започна да се налага виждането, че е напълно излишно да формулираме дългосрочни визии, че трябва да се задоволяваме само с най-близкия хоризонт. Ако тогава изобщо има някакви идеи, те са свързани единствено с личното благополучие, с личния успех и в никакъв случай с общественото развитие. Налага се един примитивен материализъм, според който трябва да се грижим най-вече за себе си, за джоба си и никак да не се интересуваме от ставащото около нас. Тази груба индивидуалистична философия е формулирана най-добре от Маргарет Тачър, която казва: "Няма такова нещо като общество. Има индивиди, мъже и жени и семейства".
Всички идеи, които са свързани с някаква обща цел, с търсенето на по-добро бъдеще за повечето хора, биват отхвърлени. С много лошо око започва да се гледа на мечтите за по-справедлив обществен строй. Обявяват ги за опасни утопии, които ако бъдат реализирани, задължително ще доведат до ГУЛАГ. Позволено е да се мечтае единствено в границите на личното. Препоръчително е дори да жадуваш за по-голяма къща, по-мощна кола, по-голям телевизор. И, разбира се, за повече пари, с които да не спираш да купуваш всички тези неща. На хората никак не се препоръчва да мислят за нещо повече от личното си благосъстояние. Смята се, че всякакви идеи относно промяната на съществуващия ред и създаването на по-добро общество излишно разсейват индивидите от преследването на голямата цел собствения просперитет. Така светът се изпълва с едноизмерни хора по сполучливото определение на
Херберт Маркузе, които си харесват статуквото и нямат никакво намерение да го оспорват.
Някой може да каже, че тези работи изобщо не са важни. Важното е да печелим повече, всичо останало е без значение. Е, именно тук идва най-същественият момент. Оказва се, че постоянно налаганата представа за отказ от общи дела, за елиминиране на солидарността и за грижи единствено за личния просперитет наистина води до забогатяване. Само че до забогатяването на малцина. Всички статистики показват, че през последните 20-30 години неравенството в доходиге непрекъснато нараства. И не говорим за страни от Третия свят. Именно в най-развитите държави пропастта между бедните и богатите не спира да расте. Така значи - докато изпълняваме съветите на либералните интелектуалци да се грижим само за себе си и да забравим всякакви стремежи за радикална промяна на обществото, един много малък политико-финансов елит забогатява все повече и повече. И понеже в крайна сметка ресурсите на тази планета са ограничени, неприличното забогатяване на елита води до обедняването на останалото население.
И тази реалност изобщо не е плод на някакво злощастно стечение на обстоятелствата. Тя е пряк резултат от отказа ни да се борим за едно по-добро общество. Задълбочаващото се неравенството идва като съвсем естествена последица от това, че загърбихме левите идеи за по-справедлив свят, че се отказахме да мечтаем. Трябва да си върнем тази способност, ако искаме да променим нещо в този свят. А че светът има нужда от радикална промяна, ми се струва очевидно. Иначе нямаше да бъде разтърсван от всевъзможни бунтове и протести. Прекрасно е да има протести. Само че протестиращите трябва да разберат, че виновни за за несгодите им не са нито някоя конкретна партия, нито конкретен премиер или правителство. Виновна е системата, която прави така, че плодовете на труда се концентрират в един малоброен елит.
Убеден съм, че това несправедливо статукво може да бъде променено. Но ако искаме наистина да постигнем някаква радикална промяна, първото, което трябва да направим, е да се научим отново да мечтаем. Нека не се страхуваме от утопиите. Със сигурност преди 150 години идеита за осемчасов работен ден, за гарантирани платени отпуски, за всеобщо избирателно право са звучали суперутопично. А днес приемаме тези идеи за най-естественото нещо на света. А това е станало, защото е имало хора, които са мечтаели за един по-справедлив свят, борели са се за мечтите си и в края на краищата са ги осъществили. Фредрик Джеймисън, един от най-авторитетните съвременни марксистки мислители пише в последната си книга "Диалектически валенции": "Утопията съществува и все още са възможни други системи и други пространства".
От pogled.info
