ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Когато в началото на годината Владимир Путин обяви идеята си за конституционни промени, всички световни медии се съсредоточиха основно върху една от тях. А именно върху възможността настоящият руски президент да остане на поста си до 2036 г. Това, разбира се, е важно. И малко по-нататък ще обясня защо. Само че далеч не е най-същественото във вече приетите на референдум конституционни промени. Много по-важни са редица други поправки, защото именно те, а не личността на държавния глава, ще оформят облика на Русия през следващите десетилетия.
За да оценим по-добре важността на поправките в основния закон, трябва да се върнем към конституцията, приета през 1993 г. по времето на Борис Елцин. Та, разбира се, е стопроцентово демократична. И, разбира се, е абсолютно либерална. Такава е, защото повтаря едно към едно идеологическите постановки, установени в САЩ и Западна Европа през 80-те години на миналия век. Най-общо казано, те се свеждат до следното. Превъзнасяне на отделния индивид и особено на неговите способности да бъде успешен пазарен играч, както и деликатно неглижиране на отговорностите на държавата за добруването на гражданите ѝ. Тъкмо тези два основни либерални принципа, залегнали в Елциновата конституция, оформиха и облика на Русия през 90-те години на миналия век. А какво представляваше руската държава в онзи период? Тъжна, много тъжна гледка беше. Под лозунгите „установяваме демокрация“, „строим либерално общество“, „градим пазарна икономика“ беше извършен най-страховитият грабеж в модерната история. Грабежът беше страховит, защото се крадеше от държавата. От натрупалата огромни ресурси през съветския период руска държава. Процесът, естествено, си има официално име. Нарича се „приватизация“ и според всички либерални наръчници трябва да доведе до всеобщо благо за всички. Защото, обясяват наръчниците, държавата е лош стопанин и само похабява ресурса. Единственият добър стопанин е частникът и той задължително ще увеличи ресурса и справедливо ще го разпредели на всички. За много кратък период от време огромното мнозинство руски граждани разбра цялото малоумие на подобни твърдения. „Изграждането на либерално пазарно общество“ всъщност беше смокиновият лист, прикриващ хищническото разграбване на Русия. А тъкмо това разграбване потопи в мизерия милиони и в същото време роди олигарсите, които, натрупали огромно богатство и власт, скоро поставиха под пълен контрол впиянчения президент Елцин.
Във вътрешен план Русия изглеждаше плачевно, но също такова беше нейното положение и на международното поле. Всяващият респект у всички страни Съветски съюз се беше превърнал в будеща съжаление държавица, която проси кредити от Световната банка и МВФ. Политическият ѝ елит, включително и най-високопоставените негови представители, безмълвно се съгласяваха с всички директиви, които се спускаха от Вашингтон и Брюксел. Русия безпомощно наблюдаваше как НАТО се разширява и настъпва към гранциите ѝ, как Югославия бива разпарчетосвана и бомбардирана от самолетите на „прогресивната световна общност“.
С настъпването на новия век и след избора на Владимир Путин за президент всичко това започна да се променя. Руската държава се отърси от махмурлука на 90-те години, постави под контрол олигарсите , създаде условия за подобряване живота на гражданите си и сложи край на световния еднополюсен модел. Връщането на Крим в състава на Руската федерация, както и действията на руските части в Сирия показаха на целия свят и най-вече на дотогавашния хегемон, че оттук насетне нито един важен международен въпрос не може да бъде решен без участието на Русия.
Разбира се, една държава може да бъде значим фактор на глобалната шахматна дъска само в случай, че е осигурила достоен живот на собствените си граждани. Че те не са оставени на произвола на съдбата. Или на произвола на пазара. Че държавата им им е дала възможност да получават добри доходи, качествено здравеопазване и образование. Либералните догми, толкова популярни по целия свят в края на XX в., забраняваха това. Според тях човек трябва да разчита единствено на себе си и ако се провали, трябва пак само на себе си да се сърди. Една от причините за въздигането на Русия през последните години се състои в това, че тя категорично скъса с този модел. А приетите социални поправки в конституцията окончателно закрепват тази тенденция.
В основния закон на държавата вече е записано, че пенсиите ще бъдат индексирани поне веднъж годишно. Също така е добавен и пунктът, според който минималната работна заплата се обвързва с жизнения минимум. Специално внимание е отделено в конституционните промени и на грижите за децата, на тяхното възпитание. В предишната конституция това го нямаше. А е добре известно, че ако една държава не се грижи за децата си, други държави ще се погрижат за тях. И в това няма нищо хубаво.
Сред приетите вече конституционни промени има и такива, които световните медии не коментират особено задълбочено, но които също са изключително важни. Става дума за пунктовете, които защитават историческата истина и не допускат омаловажаването на подвига на милионите, дали живота си за защитата на Родината. Много съществени са тези моменти, особено на фона на днешното бясно пренаписване на историята в Европа и САЩ. Там рушат паметници на големи исторически личности, преименуват се университети. Стигна се до абсурда в „расизъм“ да бъде обвинен и президентът Ейбрахам Линкълн, т. е. човекът, освободил чернокожите роби и заплатил за това с живота си. Най-лошото е, че това пренаписване не се основава на историческата истина, а обслужва чисто конюнктурни интереси и кресливи организации като „Black Lives Matte“. Ето защо в един свят, в който историята става жертва на злободневието, гарантирането в конституцията на нейното опазване е изключително важно.
За съжаление западните наблюдатели не обръщат внимание на тези важни аспекти. Фиксирали са се единствено върху възможността Владимир Путин да управлява още два президентски мандата. И естествено, много сълзи проляха „защитниците на демокрацията и свободата“ по този повод. Превръщал се в самодържец Путин, ставал абсолютен монарх, изчезвала всякаква свобода... Списъкът с оплакванията може да бъде продължен. Само че няма смисъл. Защото тази „загриженост“ за добруването на Русия е изключително лицемерна. Медии като Си Ен Ен и „Ню Йорк Таймс“, институции като Държавния департамент на САЩ, либерални коментатори изобщо не страдат за бъдещето на Русия. Те просто не искат човек като Владимир Путин да продължи да бъде президент. Защото не им е удобен, защото не изпълнява указанията им. Можете да бъдете сигурни, че ако президент беше някой безволев и уморен индивид от сорта на Борис Елцин, някой, който върти опашка пред господарите си, западните „защитници на свободата“ нямаше да имат нищо против той да управлява доживотно. Владимир Путин е гарант за независимостта на Русия и тъкмо затова не го харесват. За сметка на това руснаците или поне по-голямата част от тях го харесват. И гласуват за него. И няма как да наречеш „абсолютен монарх“ или „самодържец“ човек, който на всеки четири или шест години минава през избори. Няма никакво значение дали резултатите от тази най-демократична процедура се харесват или не на чиновниците в някоя чужда държава. Единственото важно е, че руските избиратели харесват този президент. И резултатите от гласуването на конституционните поправки са поредното доказателство за това. Когато престанат да го харесват, ще изберат друг. Но това ще бъде техен избор, а не изборът на чуждите „доброжелатели“.
