Президент срещу правителство: Румен Радев подкара старата песен на Желев, Първанов и сие, но на фалшив глас - държавните глави винаги губят тази война
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Старата колкото демокрацията у нас песен президентът да скача на правителството вече дълбоко е омръзнала на всички, най-малкото защото всички знаят и развръзката на тези трагикомични водевили.
Румен Радев като отявлен политически неграмотник обаче явно не ги знае. И сега и той я запя уж на нов глас, но още по-фалшиво и още по-безсмислено. Тъй като, докато най-новата българска държава се изграждаше буквално от разрухата, той само е рапортувал, козирувал, слушкал и папкал на държавната хранилка на същия този обрънзан по това време до шушка народ. Затова се налага да му припомним някои факти от нашето ежедневие, от което той е бил добре прикрит от високите казармени огради и врати.
Нека започнем с една поговорка, която олицетворява целия смисъл на подобни атаки и битки и която, ако на някого му звучи цинично, трябва да знае, че на българския народ явно много му е писнало, за да я създаде такава. А именно: идат кат' аслани, бягат кат' посрани.
Това се разиграва вече 30 години с президентските напъни и единствената разлика между сегашните сценки от селски вечеринки на Румен Радев е тази, че той не е посочен и избран от политическата сила, която управлява. А той трябваше да бъде нейна алтернатива и да повлече крак на промяната. Което обаче прави изпълненията му още по-безсмислени и само навява асоциация с друга една народна поговорка: "Преоблякъл се Илия пак в тия".
Ето какво повтаря Радев, а повторението му е с недъзите на всяка реплика на какъвто и да било оригинал.
Пръв започна първият демократично избран президент от СДС Желю Желев. И организира т.н. "Боянски ливади", когато през 1992 г. събра в Бояна журналисти и нахока правителството на Филип Димитров, понеже се изпокарало с всички - от медиите, през синдикатите, че дори и с Църквата. Не че Филип Димитров беше много комуникативен, но първо падна главата на тогавашния председател на Народното събрание Стефан Савов, а СДС започна да се "люспи" и да натиква хората си "във фризера", плъзнаха и "мравки". А пък Филип Димитров, след като наскоро бе преодолял вот на недоверие, по Коледа с целия си акъл поиска вот на доверие и падна от власт. Загуби спечеленото "с малко, но завинаги" само за месеци с енергичната подкрепа на ДПС.
И СДС си го върна тъпкано. Преди следващите избори за президент направи вътрешнопартиев вот, на който Желю Желев изгуби номинацията за държавен глава на демократичните сили, които създаде и ръководи, от почти неизвестният пловдивски бракоразводен адвокат, бил за кратко и зам.-министър на правосъдието - Петър Стоянов. И благодарение на идеята на Иван Кръстев за провеждането им. А СДС спечели парламентарните избори и правителството начело с Иван Костов изкара първия пълен мандат в най-новата ни история. Желю Желев направи някакви партийки, но те тъй и не видяха парламентарен живот и отмряха от само себе си.
Оказа се обаче, че в президентството много обичат да настъпват мотиката на войната между президент и правителство. Две години след началото на мандата на СДС, тогава вече ОДС, Петър Стоянов отново в съдружие със знаковите десни депутати Христо Бисеров и Йордан Цонев, както и ДПС, започна да подготвя преврат срещу кабинета на Иван Костов. Заверата беше разкрита включително и от журналисти, а Бисеров и Цонев прокудени, след което отидоха... в ДПС. Костов пък смени половината си кабинет, без да посочва аргументи. Впрочем пак по Коледа, когато падна и правителството на Филип Димитров.
И тогава Петър Стоянов се провикна: "Иване, кажи си. Те ще те разберат!". До ден днешен не е ясно какво трябваше да си каже Иван и кой трябваше да го разбере. По-късно Петър Стоянов обясняваше, че го призовавал да каже за корупционни схеми и грешки на прехода, допуснати от сменените министри, но Иван до ден днешен стоически мълчи. Успяха да го отстранят от власт, като доведоха все още митичния Симеон Сакскобургготски, но дори и тогава СДС спечели с 1 депутат повече от БСП.
А Петър Стоянов се кандидатира за втори мандат, но с "гнусливата" подкрепа на оглавяваната от Иван Костов партия, и изгуби заради невероятно глупавия съвет на Иван Кръстев - същият, който провали и втория мандат на Желю Желев с вътрешните избори. След което предприе мощно дефиле в СДС под лозунга на също прочутата си фраза, изречена от него като президент: "Аз съм седесар!". Оглави партията и изгуби и европейските, и президентските, и парламентарните избори, след което се оттегли на попрището на всички бивши президенти - срещи, лекции, закуски и обяди. СДС дълго се топи и безславно митарства, а днес е партньор на ГЕРБ на европейските избори, на вота за местна власт и се кани да го направи и на предстоящите парламентарни.
Когато Петър Стоянов изгуби, най-изненадан беше този, който спечели - лидерът на БСП Георги Първанов, който бе номиниран от стратезите в столетницата, за да го отстранят от поста. Гафът на Петър Стоянов обаче го изстреля на върха на държавата, а той посочи за свой наместник в партията Сергей Станишев. Но и в този случай отношенията между президент и правителство не потръгнаха и скоро се стигна до открит разрив. Причина стана папката за агентурното минало на Първанов, покрай което той се прочу с псевдонима си от ДС "Гоце".
Изваждането на тази папка самият Първанов нарече "приятелски огън". А появата й на бял свят явно бе свързана със страховете или информацията на Станишев, че след края и на безпрецедентния си до този момент втори мандат, иска да повтори опита на Петър Стоянов и отново да се върне начело на БСП. Станишев предотврати този опит, за по-сигурно Първанов дори беше изключен от БСП и си направи своя партия - АБВ, която стартира още по време на мандата си като гражданска структура и съвест. Тя дори влезе в парламента и беше част от управлението с ГЕРБ, но сетне изпадна оттам, а Първанов последва съдбата на Петър Стоянов извън президентството.
На негово място влезе кандидатът на ГЕРБ Росен Плевнелиев. По време на мандата си той не влизаше в открита конфронтация с управляващите, но вършеше толкова много външнополитически, че и вътрешни гафове, че на Бойко Борисов му се наложи да ходи с една баданарка и непрекъснато да замазва.
В края на престоя на Плевнелиев в президентството напрежението между него и ГЕРБ лъсна със страшна сила. И не остави грам съмнение за разрива между тях, след като управляващите изобщо не го номинираха, а пратиха клетата Цецка Цачева да пръска харизма и да печели доверие. Видя се как.
Но дори и след загубата на президентските избори и оставката, която Борисов хвърли, ГЕРБ пак спечели парламентарните, а Росен Плевнелиев го удари на любов с телевизионни синоптички и стана герой на жълтите рубрики.
Кое от всички посочени дотук мотики не е настъпил Румен Радев? Дори не проявава изобретателност, а скача върху същите, които досега посякоха политическите кариери на всички родни президенти. Плюе ли по правителството? Плюе. Хока ли управлението? Хора го. Събира ли уж граждански енергии, които уж се обединяват около него. Събира. Плете ли интриги за държавен преврат с опозиционни партии. Плете.
Вчера все пак внесе нов елемент - оттегли доверието си от правителството, каквото и да значи това. Но трябва да му кажем, че ако неговите предшественици не са правили това, то е само защото това е крещяща глупост и малоумие. А нашите досегашни президенти може да са били всякакви, но не бяха неинтелигентни и политически неграмотни.
Радев обаче е. И колкото повече наближава краят на мандата му, толкова по-видно става това. Пак като в една народна приказка: колкото по-нагоре по дървото се качва маймуната, толкова по-добре се вижда, че задникът й е червен.
Политическата съдба на Радев е с предизвестен край - като на предшествениците му. И единственият въпрос, който остава да виси без край е докога ще трябва да търпим цялото това безобразие. И няма ли най-сетне достатъчен брой хора да се сетят, че в една работеща държава няма място за парадни институции, в които единствената грижа на хората е да въртят интриги, да се борят за още власт и в крайна сметка да се излагат - и себе си, и държавата, като кифладжии без кифли. Защото и ползата от тях е точно колкото от един кифладжия, който няма кифли.
Като сме почнали с поговорките, с тях и да свършим: на крива ракета, космосът й пречи. Извинявайте за перифразата, но в тази поговорка народът ни наистина е безпардонен. Както и с всички самопровалили се президенти след мандатите им.
