ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
В политиката властта е централен въпрос. За хората това винаги звучи негативно – стремежът на партиите и политиците към власт се привижда и интерпретира като докопване до далавера, обогатяване, корупция и нездрава амбиция да командориш, докато „ядеш на баницата мекото“.
Това е отвращаващият опит, който те натрупаха за последния четвърт век от симбиозата политика-власт, водеща до много власт за пари и малко власт за промени. Но, както се казва – „надеждата умира последна“. И на последните парламентарни избори тя се прояви под формата на очакване за радикална промяна. В българските условия това означаваше нещо като „рестарт“ на прехода към демокрация – този път под формата на реални реформи. Олицетворени в съживяването на СДС като обединение от партии, събрани от името „реформатори“, които трябва да придадат истински десен характер (разбирай „демократичен“) на политиката на ГЕРБ.
Това беше надеждата на десните избиратели. Тя формира и искането, и очакването за правителство, в което основното са действията и промените. Получиха много приказки, много „воля и желание“. И, само 6 месеца след „новото начало“, говорим за преяждане с власт на Реформаторския блок. Какво означава това?
На първо място, че надеждата излинява, забутана между редовете на поредната новина за назначение, скандал, полудействия или направо липсата на такива. Публично ГЕРБ действа по познатата схема – концентрация върху една позитивна тема – за този мандат е санирането на жилища. Гарнира я с позитивни новини от типа – ще дадем стотина милиона за ремонт на магистралите.
И нажежена емоционално от изръсени тук-там пиперливи недомислици като съревнованието тоново е между преиер и финансов министър. Някакво облечено в новия имидж на конструктивен диалог дежа вю, разиграващо се на фона на самозапалвания, които вече не впечатляват като че ли никого. В този сценарий реформаторите все още не са разбрали ролята си. Те изглеждат като актьори, за които най-важното остава да са на сцената. Поведение, което все повече кара публиката да се пита – те какво точно правят там, във властта. Отговорът е готов – „преяждат с власт“.
Очакването за незабавен ефект и ясни действия от промяната във властта отново изигра лоша шега на политиците. Разминаването между думите и делата винаги носи негативи. През 2014 кампанията на реформаторите беше срещу политиката и действията на ГЕРБ във властта. Те накараха хората да ги приемат като важния и неизбежен демократичен коректив. И извор на компетентност и знание за политиките. Дадена им беше възможност да покажат какво и как могат да направят като имат власт. Самите те продължават да повтарят – дайте ни време и ще покажем. Но времето в политиката е много крехка опора. Хем го има, хем го няма. И, докато се ориентираш и работиш, често се оказва, че безвъзвратно си го загубил (изчерпал и кретита на доверие, както обичайно наричат този процес). Точно това е второто основание за лепването на етикета „преяждат с власт“. Защото, сами по себе си, отделинте назначения, по-големи или по-малки скандали около едно или друго политическо решение – всичко това поединично не е съществено.
Комбинирани с усещането, че времето тече, а нищо ново и различно от „усвояване на власт“ не се случва – това е истинският пробелм на реформаторите. И грубите думи за „шепа хора“, за „стотината протестиращи“, за листчетата с имена и искания – всичко това попада на благодатна почва в общественото съзнание. И хората започват да вярват, че пак думите са повече от делата в тяхна полза.
В тази ситуация от огромно значение е кой говори и представлява позицията на реформаторите? Министър Москов, превърнат в любимец на ниски агресивни страсти, но все по-очевидно заобикалящ основните проблеми в здравеопазването. Меглена Кунева, която си възвърна образа на водещ преговорите за присъединяване към ЕС – правим едни прекрасни неща, чийто ефект някога сигурно ще видите. Радан Кънев, който го играе нещо като обединителния бос, от който, обаче, твърде малко се впечатляват, очаквайки „истината от извора“, т.е. да проговори Костов. Корман Исмаилов, който е призван да изгради образа на „доброто ДПС“. Земеделците, чийто министър на отбраната стана популярен с това, че може да го махнат. И тотално несъществуващия за хората Лукарски, за който нито е ясно какво прави, нито дали изобщо нещо прави. Нарочени за нови лица говорители на реформаторите вече преминаха в орбитата на ГЕРБ и активно пеят дитирамби за управлението им, като междувременно се опитват да дискредитират всяка критика от дясно на вече не толкова новите, но доста познати и наложили се имена.
Загубата на надежда, пропиляването на времето и липсата на фигури, които носят доверие – какво повече трябва на една политическа формация, за да бъде наречена „преяждаща с власт“. При това, оотговорът на реформаторите е първосигнален. Демонстрираха го на изборите в Сърница. Ще го покажат и на местните избори в опита си да покажат, че не са толкова малки и незначителни. Вместо да покажат, че – макар и малки и със слабо политическо влияние, имат сериозни, компетентни и отдадени на хората политици. На това хората ще повярват и тях ще подкрепят. Нещо повече – за това все още има време и надежда. Въпросът е – има ли ги тях.
