Спомени от соца: Носих първата пионерска връзка след Девети септември

България просперираше, децата учеха, хората се трудеха

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

Годините след Девети септември 1944 г. бяха неимоверно тежки и бедни. Огромни несгоди, глад, мизерия и мъки. Но това не отчайваше бедните хора, а тъкмо обратното, каляваше ги, даваше им хъс и мечти за по-добро бъдеще. С огромно желание се хвърляха в битката на безспирен денонощен труд, с който осигуряваха къшея хляб, гумени галоши или цървули за зимата и за платненки през лятото.

Помня махленските събрания, на които се обявяваше какви стоки има за разпределение - я някое парче плат, я чифт обувки. На кого ще се даде някоя от стоките, решаваше общото квартално събрание. Веднъж бе решено парчето плат за дамско палто да се даде на нашето семейство, защото има две големи момичета и още три момчета, по-малки.

През тази година бях ученик в трето отделение и на нашия набор се падна честта да облече първи пионерската униформа. А тя се състоеше от бяла риза от хасе, черен панталон, червена вратовръзка и черни обувки. И така, в един ден към края на септември, настъпи този дългоочакван, с много трепети и вълнения ден. Цялата дружина беше строена в училищния двор. За огромно съжаление, заради недоимъка униформи бяха осигурени само на първите трима отличници от всяка паралелка. В моята бяхме по 44 ученици. А аз бях сред тримата щастливци от нашия клас. Дружинната ръководителка, младо и хубаво момиче, минаваше във всеки клас и приемаше рапортите на развълнуваните по трима униформени вече пионери от всеки отряд. Такова бе нашето детство. С пътеки, осеяни с бодли и тръни, с бедност, глад и всички видове недоимък. Но детство на оптимизъм и неимоверен труд, и вяра в по-хубаво и по-щастливо бъдеще. Прибавете към това, че селата не бяха електрифицирани и вечер четяхме и пишехме на газениче. Нямаше водоснабдяване и майките ни носеха вода с кобилици от няколко чешми в селото, които често отстояваха от домовете на километър и повече.

Напомням тези неща за по-младите да знаят каква беше родната ни България в онези времена, когато тръгна по трудния, но най-градивен път. Колкото и да го отричат днес господата лъжеисторици, ще дойдат и разумни, обективни времена, в които истината за историята ще се изнесе и признае. Това е отрязък от време, в който България просперираше, децата учеха, хората се трудеха.
  
Петко Яков, с. Сомовит, Плевенско