Суровото отношение на източноевропейците към бежанците е родено от травма
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Безсърдечни и глупави – така изглежда през погледа на запада начинът, по който източноевропейските правителства реагират на бежанската криза, укрепвайки границите си, вместо да отворят вратите си за тези, които бягат от война, смята Андраш Швайцер. Коментарът му е публикуван във в. „Гардиън“.
Някои казват, че тази позиция издава историческа амнезия: че чехи, словаци, унгарци изглежда са забравили как са били посрещани и какво е било отношението към тях, когато бягаха комунизма със стотици хиляди преди 1948 г., и след това отново през 1956 г. и 1968 г.
Най-малкото, критиката стига до там, че източноевропейци са дървени глави: те сами се разделят с моженето на имигрантите, което направи Америка велика, и с младата работна сила, която може да преобърне тревожната демографска тенденция, която прави неустойчиви техните икономики и техните пенсионни системи. Какво прави източноевропейците толкова безсърдечни и глупави? В статиите се дават редица отговори.
Вместо върху тежкото положение на бежанците, те се фокусират върху собствените си бедност и несигурност, а и те самите се чувстват като такива, които се нуждаят от помощ. Те се страхуват да не тръгне назад крехкият икономически напредък, който са постигнали, след падането на Стената през 1989 г. Те се смятат за второкласни граждани на Европа, и са решени да запазят своята независимост по отношение на принудителното квотната система. Те живеят в изолирани общества, за които хора от населението на Африка или Близкия изток са неизлечимо чужда, дори повече от ромите, които те също не успяха да се интегрират.
Всичките тези причини могат в някаква степен да обяснят защо политиката на затворени врати и бодлива тел е толкова популярна в региона. Появиха се и по-малко съответстващи обяснения. Британски таблоид спекулира за османското завоюване след 1526: "Конфликтът между християни и мюсюлмани е дълбоко вкоренен в унгарската ДНК." В действителност, анти-османизмът в унгарското историческо съзнание е засенчен наследството на отношение против Хабсбургите и Съветите, и това няма много общо с религията (Преди 2015 г. унгарските националисти бяха склонни да съчувстват на мюсюлманските страни, и министър-председателя Виктор Орбан, подхождащ към техните лидери като към идеологически другари в създаването на либерални демокрации.) Най-важният фактор за "дефицит на състрадание" е страхът - и не само на лично ниво. В Източна Европа, където границите са често преначертавани, нацията все още е широко разглеждана като етническа/културна общност, а не като на политическа, и културната и етническа хомогенност се разглежда като актив, който помага да се предотврати разпадането на държавата. Двете многонационални държави в региона – Чехословакия и Югославия – се разпаднаха почти веднага след изчезването на комунистическата диктатура.
Най-мултиенческата съставна част на бивша Югославия – Босна и Херцеговина – беше въвлечена в кървава война по етнически признак. Разпадането на Чехословакия премина без насилие отчасти поради вътрешните си граници, отразяващи етническото разделение между чехи и словаци. Новосъздадената Чешка република беше като цяло едноезична, защото след 1945 г. повече от 3 млн. от нейното германско население отиде в изгнание. Тази сама по себе си жестока политика е резултат от това, което човек може да назове "синдрома на Мюнхен", националният шок, който беше причинен от западните сили, допуснали стремежа на Адолф Хитлер да грабне немскоезично парче на Чехословакия (Судетите) през 1938 г. Трианонската травма на Унгария е също така причинена от разсичането след Първата световна война на исторически мултинационално царство, основано от Свети Стефан, което популярно е смятано и официално запомнено като една от най-големите унгарски национални трагедии. Давваният днес израз на това недоволство от това, от своя страна, предизвиква безпокойство в съседните страни с големи унгарски малцинства. В Източна Европа няма Белгия или Швейцария.
Единствената мултинационална конфедерация – Босна – изкуствено създадена в средата на 90-те години на миналия век, няма да оцелее без външна намеса. Преобладаващата част историци в региона са склонни да представят националните малцинства като потомци на имигранти, на практика чужденци в родината. Докато концепцията на "нацията" остава етнически дефинирана (унгарски говорещите словашки граждани обикновено се считат за унгарците както в Словакия, така и в Унгария), интеграцията на имигрантите е много по-проблематична, отколкото в тези западни страни, където националността като цяло се равнява на гражданство. Без колониално минало и живеейки под съветска окупация източноевропейските държави не са могли да изживеят благоприятното икономическо въздействие на мащабна имиграция през 60-те и 70-те години на миналия век.
Това, което те изпитаха, беше екзистенциална заплаха за техните държави по време на исторически повратни точки, особено ако съжителстват с "чужди" етнически групи от населението. Политическите усилия на източноевропейските нации да останат хомогенни може да е фанатизъм, но за да бъде излекувано това, причините за него трябва да бъдат ясно разбрани. Вместо историческа амнезия причината са поредица от национални травми на исторически пропорции.
