ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Когато става дума за референдум, винаги се изправяме първо пред два противостоящи аргумента. Първият – това е истинският израз на демокрация, хората директно да кажат какво да се направи. Вторият – референдумът трябва да се прави по правила, да се спазват законът, конституцията и поетите международни ангажименти на държавата. Разбира се, и двата аргумента са коректни, но се използват като противопоставящи. Когато даден политик и/или партия иска провеждане на референдум, се хваща за първия аргумент. Когато не иска – за втория. Така две верни твърдения се използват, за да ни убедят да подкрепим абсолютно противостоящи политически решения.
Дори само това е достатъчно, за да се притесним от използването на референдума в българската политика. Припомням, че досега сме провели 3 референдума и има събрани подписи за четвърти. По същата тема и с аналогичен въпрос на предложението на президента. Защото и „Възраждане“, и Радев на практика поставят въпроса за отлагане влизането на България в еврозоната. Разликата е, че позицията на „Възраждане“ е за запазване на българския лев като условие за разглеждане на въпроса за замяната му с евро и постигане на съизмерим с европейските страни стандарт на живот и развитие на икономиката. Което според тях отлага въвеждането на еврото поне за около 20 години. Докато за президента Радев правителството и партиите в НС не са направили необходимото, за да се подготвим за въвеждане на еврото, и следователно чрез референдум трябва да се отложи датата на влизането ни в еврозоната. Така Радев на практика възразява срещу искането на конвергентен доклад, който се очаква в началото на юни.
И тук започват въпросите, на които нямаме отговор. Темата за влизането на България в еврозоната е една от доминиращите в българската политика. Основно поради категоричната и последователна в годините позиция на партия „Възраждане“. Социолозите също от години дават периодично данни за нагласите на българите по този въпрос, в които ясно са очертани три групи в обществото. Тези, които са ПРОТИВ въвеждането на еврото, чийто процент бавно, но неотменно нараства, като в момента е около 40% при различните агенции. И тези, които са ЗА влизане в еврозоната – между 52-55%, – но сред тях има вътрешно разделение, защото част от тях не са убедени, че в момента сме готови за тази стъпка. Публичният дебат, също така воден през годините, очертава ясно полето на страховете на българина. И така първият въпрос е защо точно сега, точно тази петъчна вечер, точно в този формат, точно с тези аргументи президентът обяви, че иска референдум.
Правителството не си е свършило работата. Каква точно работа е планирана и не е свършена? Ако пък дори не е планирана, защо седмици преди от ЕС да кажат готови ли сме и свършили ли са българските политици работата си, Радев казва, че не са. Факт е, че у българите има много въпроси, на които правителството не е дало отговори: ясен ангажимент за спазването на фиксирания курс, практически решения за контрола върху постоянното нарастване на цените, детайлен план за стимулите и развитието на икономиката. Тези и редица други притеснения наистина са на път да се превърнат в страхове и създават ситуация на нарастваща несигурност у хората. Невъзможността да се планира животът и подозренията, че зад бързо приближаващата се дата на влизане в еврозоната стоят не толкова публични интереси, разширяват полето на възможни манипулации, на всякакви интерпретации и спекулации, което допълнително обърква хората и подклажда страховете им.
Към всичко това следва да прибавим още два фактора. Единият е опитът, който българите имат с бързането да не изпуснем момента да станем член на ЕС. Аналогиите между тези две стратегически стъпки – влизане в ЕС и влизане в еврозоната – се използват не за обединение на обществото, а за задълбочаване на разделението в него чрез превръщането им в политически етикети – ако си против еврото или имаш съмнения, значи си против членството в ЕС и работиш за руски интереси. Подобно вкарване на темата „евро“ в зоната на пропагандата не помага по никакъв начин да се преодолеят страховете в общественото мнение.
Вторият фактор е информацията, която дава възможност на всеки българин да научи какво се случва и се е случвало в различните страни при влизането им в еврозоната. Тук следва да прибавим и един нов елемент – цифровото евро, което е един от основните инструменти за борбата с корупцията, но поставя и редица въпроси относно индивидуалната финансова свобода да разполагаш напълно самостоятелно със собствените си средства, без тази информация да се събира и използва по начин, който не съдържа достатъчно гаранции за контрол.
Ако обобщим – страховете се натрупват, нормален разговор и гаранции за действия на политиците в защита на отделните граждани липсват, перспективите пред икономиката ни са в сферата по-скоро на намеренията и очакванията. В такава ситуация е важно да се активизира процесът на диалог и ежедневни конкретни действия, които да гарантират необходимото ниво на предвидимост и спокойствие в обществото. Хората трябва да получат ясни отговори както за ползите, така и за възможните рискове и проблеми и какво ще направи правителството, за да минимизира негативните ефекти върху живота на всеки българин. Разговор труден, но крайно необходим. Защото без него много лесно можем да предвидим какво ще се случи. Както на гражданите, така и на политиците.
В този ред на мисли с какво може да е полезно действието на президента? На практика с нищо. Защото резултатът от него е само нарастване на противопоставянето, блокиране на разумните дебати и прагматичните действия. Това е ход, който работи за бъдещето, когато еврото ще бъде въведено, когато се реализират страховете на хората или част от тях и когато ще може да се припомни кой е бил борецът за българския народ. Т. е. това е ход за рейтинг, за политическо позициониране, за… всичко друго, но не и за решаване на реален проблем – проблем, съществуващ тук и сега – как да се подготвим и справим с най-малки щети с тази радикална промяна в обществото, която ще ни донесе влизането в еврозоната.
Остава да се опитаме да отговорим на въпроса – не трябва ли да преминем към пряка демокрация, т. е. управление чрез референдуми. Да стане като в Швейцария, където политиците имат по-скоро административни и управленски функции и където функциите на президента се изпълняват ротационно от различни министри. Трябва да отбележим също така, че и там има ясно разграничение на това по какви въпроси се правят референдуми и ако местни и регионални референдуми изобилстват, то националните такива се правят много рядко. В България липсва сериозно желание на политиците да вземат решения чрез референдум. Показателен е фактът колко малък е броят на местните референдуми. При това интересно е да знаем, че българите не изпитват огромно желание на участват в тях и активността е доста ниска. Последният опит в Казанлък е само един от множеството примери.
Тогава защо периодично се възпламеняват страстите на национално ниво и не води ли това до риск да се обезцени и обезсили поредният политически инструмент, гарантиращ нормално функциониране на демокрацията? Протестите, вотовете на недоверие, сега референдумът – когато използваш едно средство не по предназначение и не за да постигнеш резултат, а за да решиш собствен, партиен, групов или някакъв друг непубличен интерес, то се превръща в негодно. Референдумът е възможност всеки да вземе участие в политическо решение и трябва да се използва за това.
Когато политическото решение е взето и сме на прага на прилагането му, референдумът не може да гарантира неговата правилност или неправилност. Ще дам пример с Франция и референдума относно това дали страната да подпише Договора от Маастрихт. Референдумът каза не, Ширак подписа договора от името на френския народ. Дали е правилно решението на французите, или е правилно решението на политиците, е въпрос на сериозен анализ. Но този пример е показателен, че отговорността за такива стратегически решения не е само в момента на вземането им, но и в дългия процес на изпълнението им. И често този процес е определящ за това дали решението е донесло полза, или е нанесло щета. Гражданите могат чрез референдум да вземат политическо решение вместо политиците. Но, уви, само политиците могат да превърнат всяко едно решение в полезно или вредно в процеса на осъществяването му.
