Вход
София
Времето в София 18 o C

ТОШО ТОШЕВ С "ВЛАСТ", РОМАН ЗА СОЦИАЛИЗМА И НЕГОВИТЕ ГЕРОИ. Откъс от творбата специално за ПИК

ТОШО ТОШЕВ С "ВЛАСТ", РОМАН ЗА СОЦИАЛИЗМА И НЕГОВИТЕ ГЕРОИ. Откъс от творбата специално за ПИК

на 22.10.2018
56588
22
ТОШО ТОШЕВ С "ВЛАСТ", РОМАН ЗА СОЦИАЛИЗМА И НЕГОВИТЕ ГЕРОИ. Откъс от творбата специално за ПИК
Автор: ПИК
22.10.2018
22
56588

"Власт" е новият роман на писателя и журналист Тошо Тошев, легендарния главен редактор на "Труд".

Този път авторът се връща към годините на социализма, рисувайки интригуваща плетеница от типажи, понесли греховете, паденията, болките и възходите на времето.

След мемоарната поредица "Лъжата" Тошев излиза от документалистика и избира чисто прозаичната форма, макар че в героите на "Власт" могат да се разпознаят всеизвестни прототипи от онази епоха.

Специално за ПИК авторът предостави откъс от романа, чиято официална премиера е утре в НДК.

Илиян Попилиев страдаше.

Не, не от свъсения поглед на тъщата, нито от зага­дъчната фасада на къщата, която мачкаше обикновените хора с не съвсем социалистически лукс.

 

Майката на Милена бе поела към планината не от схлупените квартали на пролетарския гняв, а от семейс-твото на успяващ хирург. Учеше медицина, когато се запозна с бъдещия съпруг. Той също беше студент, но вземаше изпити предимно като ремсист. Е, не бе особено далече денят, когато и двамата – с винтяги и нови чепици, се оказаха сред бурно растящия през топлия август пар­тизански отряд.

Посрещнаха ги, както се посреща за сватба.

До победата на Девети септември оставаше по-малко от месец. Студентът наистина попадна веднъж на засада, похвали се, че дори погърмял, но тя само се научи да смаз­ва и лъска поверения пистолет. След победата го опита, оказа се че му липсва някаква си игла и по такава причина не можело да гърми. Приеха го обаче с радост в музея, къ­дето бе подреден в специална витрина. През петилетките след това уредниците разказваха на младите посетители за героични сражения и победи, в които участвал. За сраже­ния и победи разказваше и Радонов, макар че като премина на по-специалната работа, спря да е разказвач.

Впрочем и той, и Радонова не се биеха по гърдите с прочетени в книгите подвизи. Даваха го донякъде скром­но. А съпругът като ремсист бе попадал веднъж и в учас­тъка. И разпит бе издържал след няколко звучни плесника.

След Девети единият довърши Медицинския факултет, а другият задълба в дебрите на разните шпионски науки, които усвояваше главно в Москва. Съпругата се захвана с физическите рани на хората, а съпругът – с раните на класовата борба, която продължаваше. За нея Девети бе денят на победата, а той достатъчно се бе намечтал. Не знаеше кога ще дойде денят.

След години започваше да се пита – не кога, а въобще? Ще има ли ден на победата? За кого, как и къде?

 

А Илиян Попилиев страдаше.

Не, не защото тъщата няма да го хареса. Тя го дразне­ше не само с това.

Дразнеха го гадните интелигентски черти на тази жена. Те, тези черти, не попадаха в образа, който си беше създавал за хората, минали през гората по пътя към кари­ерата. Впрочем, що за кариера беше това – коремен хи­рург? Казваха дори, че е много добра. И не искала, моля ви представете си, да заменя операционната с директор­ски кабинет. Каквото и да означава това!

Но още по-силно го дразнеше генералът. Той се пра­веше на добър, когато пристигаха по работа в София, на­стояваше да преспиват у тях.

Къщата им беше голяма – построил я бащата на тъ­щата извън чертите на столицата. Отдавна обаче тези черти се раздуха и безцеремонно я сграбчиха в панелни­те сектори на лудо растящия град. Е, може да се твърди, че партизанският стаж на нейните обитатели до голяма степен предреши бъдните строителни планове и старата къща остана сред блоковете като мил спомен за красота. Каквато, уви, наоколо липсваше.

Дразнеше го Радонов, защото беше добър и внимате­лен с него. Това не можеше да се вмести сред напласте­ния в душата му гняв.

 

Бащата на Илиян имаше фабрика за текстил, доста модерна за времето си. Германски станове и стотина тъ­качки край тях разпращаха платове не само в България, а доста от тях пътуваха и на Запад, който през годините на война си бе всъщност част от Германия. Може да се твърди, че семейството бе по български състоятелно.

Това състояние можеше и доста да порасте, ако бе на­хлул в политиката. Но провинциалният му боязън и страх попречи на възможния бум. Попречи и на Народния съд да го нареди сред престъпниците...

Е, не попречи обаче на двама от бившите партизани да нахлуят през четиридесет и шеста година в просторното жилище в центъра на града – на „Патриарха“ и до „Раков­ски“. Там щеше да се роди Илиян, в апартамента – зестра на майка си. Но двамата мъже с пистолети мигом си поде­лиха завзетата плячка – отведнъж и завинаги!

Попилиев-баща, нямаше къде да се жалва.

Нямаше пред кого.

Изселиха ги в някакво село край Враца. Без присъда, без срок.

Това село стана техен Сибир.

Национализираха и парите, и фабриката, апартамента на „Патриарха“. Национализираха им даже града – тоест, получиха забрана за него.

...Родиха си Илиян в селската къща и край огнището, както по същото време се раждаха много, много деца. Ро­диха го като сламка за любов и житейски уют. Затичали се бяха, задъхани, прималели, към последния вагон на по­следния влак, който може би щеше да ги откара до бъдеще.

След години, Илиян беше в гимназията, а баща му от­давна го нямаше, момчето получи право да учи в шейсет и шесто училище в София. Без майка му да е с него. Взе го при себе си някаква нейна роднина.

Този живот, смъртта на баща му сред студената нище­та, бяха гневът, задръстил душата на Илиян.

Завърши гимназия с пълно отличие, но без да получи златен медал, къкъвто пълните отличници получаваха. Затова пък го взеха в Строителните войски, където да блъска с кирка по чукари и пътища като българин тру­довак. Край него блъскаха все турчета и цигани, много от които не знаеха и да пишат, а взводният командир, подпрян винаги на тояга край тях, бъркаше портрета на Каравелов с портрета на Маркс. След две години и ку­сур не му позволиха да следва, защото ОФ-ето в квар­тала по местожителство му отказваше препоръката си. Тогава тя бе задължителна като социална диплома за доверие.

След време хватката стана по-мека и народната власт погледна с по-различни очи остатъка от елементите като него.

И какво – може би все пак ще има живот? Може би светът се променя? Младият мъж не знаеше друго: со­циализмът беше дошъл веднъж и завинаги. Четеше вест­ници, слушаше радио, „Свободна Европа“ проповядаше съпротива, но това, мислеше Илиян, си бе смехория.

Трябва да се променя. Не, не да се потиска гнева, само това не беше достатъчно. Той самият да се променя, да се слее някак във времето...

Или поне да изглежда така.

 

Илиян Попилиев страдаше, защото харесваше и тъста, и тъщата. Харесваше цялото семейство Радонови. Никой от тях не приличаше на ченгетата, нахлули преди години на „Патриарха“.

И къщата им харесваше даже. Тя не му лъхаше на ми­лиция.

– Виж, Илияне – замисли се веднъж генералът. – Ония години бяха годините след война. Не, не голямата и све­товната. Войната у нас – Те или Ние...

Понякога точно така, седяха двамата на по чаша и честно си разговаряха.

– Разбирам, разбирам – отвръщаше Илиян.

– Не зная дали го разбираш... Законите бяха различни, ако питаш мен, даже ги нямаше. Законът бе право на сил­ния. Ако това ставаше днес, макар че то не е и възможно, бих пратил моите хора да изхвърлят хулиганите... Не за­щото си генералският зет.

– А Народният съд? – задаваше най-болното питане Илиян.

– Не зная как да ти отговоря – отпиваше внимател­ни глътки от уискито мъжът с трите генералски звезди върху завладяната биография. От УБО* специално му го доставяха.

– Това бе част от световния съд срещу нацизма и по­магачите му... Имаше го в цяла Европа, дойде и у нас. Тогава може би ни е трябвал, но днес... Днес аз не бих по­стъпил точно така. И, надявам се, не само аз. Слава богу, че не всички от набелязаните са попаднали в графата „не­поправимите врагове“... Димитър Талев например...

– Вечерята е готова – влизаше в този момент възраст­ната жена, която помагаше в домакинството.

В тази къща тя не беше слугиня. Служителка бе от все­ силното тогава УБО. Имаше чин офицер със специална задача: всеки месец да изготвя доклад какви гости са ид­вали в къщата и какво се е говорило в нея.

Тези доклади се събираха в специален отдел, който не бе подчинен на Радонов.

За този отдел, предполага вашият автор, генералът ве­рятно е знаел. Нямаше как да е иначе – та нали точно при него пристигаха заподозрените в партийната изневяра. И тръгваха по незнайните пътища дела за развод.

Но може и да не е точно така...

 

В потока от студенти по право Милена бе от различ­ните.

Не може да се твърди, че е първа красавица – средна по ръст, незабележима по блясък и с малки гърди, тя съби­раше погледи със сексуалната хармония на гъвкаво тяло. Добре изваяни хълмове под тънкия кръст и очераващи се при всяка стъпка стройни бедра. Затова най-привлека­телна беше отзад. Щом се случеше да върви по широките коридори на най-красивото висше училище в София, след нея хукваха десетки погледи на мъже. Натискаха педал на газта студенти и асистенти, професори и всякаква поро­да ценители. Коридорът бе магистралата на техния шанс, без да им бъде известно, че само и единствено тя излъчва победител в гонитбата.

Лицето ѝ – слабо и скулесто с естествена бенка в ля­вата част до носа не познаваше грим. Познаваше главно иронията – Милена отдавна беше наясно, че действа като мишена и като мишена очакваше изстрели. Да я ударят, ако могат в десетката. Не бе сигурна само в едно – дали точно в нея се целят или са взели на прицел баща ѝ.

Нейната фамилия бе популярна. И без да обяснява точно коя е, още в първия ден ставаше ясно чия е.

Милена Радонова и... баща!

В нейната група единствено Илиян стоеше встрани. И с това я спечели. Той я спечели, не тя беше простреляна. Всъщност, наложи се да се пребори за него. Някаква руса Мимоза от българска филология бе сплела дълги крака през здравото му тяло на гимнастик от отбора на факул­тета. И го завличаше след тренировки и състезания в сту­дения си таван, където живееше. Под наем, естествено, и без неудобна хазайка. С хватките на добре гримирано бяло лице и главно с хватките на свободна студетска лю­бов го водеше все по-уверено.

Мимоза бе от по-горните курсове, затова навсякъде в Ректората познаваха вече ловджийския нрав на стрелеца по дребни пернати.

 

В един похлупен от облаци ден няколко студенти от групата пиеха кафе след кафе, пушеха „Слънце“ все още без филтър и се гушеха в топлото на уютното барче на Ректората. (Тогава Бойко Борисов все още не бе забра­нил на студентите подобен уют.) До следващите задъл­жителни упражнения оставаха броени минути, та Милена повика с пръст Илиян и игриво му нареди:

– Колега, за събота, ако за малко се откажеш от ролята на пернат пъдпъдък, ще ти отправя едно предложение?

– Какъв пъдпъдък, любезна колежке? Какво предло­жение?

– Да бъдеш пак пъдпъдък на една изрусена ловдижий­ка от българска филология.

– Не е ли злобничко?

– Не е. Пък даже да е, не ми пука... Слушай сега, имам два билета за „Александров“ и искам да бъда с кавалер, който не припада по красивите ми части отзад.

Милена Радонова бе позвънила предния ден на пол­ковника адютант на баща си, за когото не беше проблем да осигури билети за целия факултет, ако дъщерята на шефа поиска. Защото тогава (както впрочем и днес) за военния ансамбъл на Александров билетите бяха по-мал­ко от желаещите да си ги купят.

... И отидоха на „Александров“. След концерта Илиян я изпрати, а после започна това, което Милена си бе на­умила.

– Защо трябваше да ме чакаш? – попита го тя още пър­вата вечер, когато попадна в квартирата му.

Лежаха в тясното му легло, всичко беше отминало, а тя? Тя остана доволна, че поне се е случило. Сякаш бяха палили огън като трият сухи дървета, защото нямат ки­брит. Нужни бяха усилия, да ги търкат на смени и с умо­рени ръце, да запуши дървото, да дойде от въздуха плам, да замирише на пушек. И да лумне огън от суха трева и подготвени съчки, да притурят дърва. Да избуява и да гори, често да прегорява до пепел със скрита жарава. И да лумва отново...

Така остана през целия им съвместен живот.

 

Илиян живееше в апартамента на леля си, братовчедка на майка му, която гаснеше в старчески дом.

– А ако „Александров“ не беше дошъл?

– Милена, не ставаше дума за теб. Ако беше сама, ако не беше тази страховита фамилия, аз нямаше да те чакам. Но ... извинявай, наистина, особено с моята биография не можех да се наредя на опашката... Сега поне пред тебе съм чист.

... Година по-късно тя изумено разбра, че е влюбена, вцепенена. Като пъдпъдък за отстрел пред окото на пушка.

Ожениха се с неколцина приятели. Чак след това съ­общи на родителите си. За да нямат възможност да зад­ръстят решението ѝ с тежки слова за класовата същност на брака. Те нямаха друго дете, тази зловеща борба все им изяждаше времето. И Милена знаеше много добре, че баща ѝ незабавно ще нареди да му изготвят точна справ­ка за Илиян. Да му го поднесат на парчета. А после не точно той, а майка ѝ – този вълшебен хирург, ще оглави операцията.

Скалпелът в нейните нежни ръце щеше да отреже пътя на Илиян към дома им.

След като разбраха, че дъщеря им ги е обзавела със зет, генералът наистина пръв протегна ръка. Една сутрин пристигна сам и без униформа в апартамента, където живееха. Целуна дъщеря си по бузата, стисна ръката на Илиян.

– Здрав си... и изглеждаш добре. Имаш силна ръка, ка­заха ми, че те бива в гимнастиката. Не трябва да се от­казваш.

Илиян гледаше стреснат.

– Две години бях трудовак...

– Зная, зная доста за теб. Такава ми е работата, трябва да знам.

– И аз зная доста за теб. Извинявайте – зная за Вас.

– Няма на Вас. Само на Теб. Това ще е уважителната форма, когато двамата си говорим. А мисля, че ще имаме какво да си кажем. Пълен отличник в гимназията, а и сега си с отличен успех – засмя се на глас генералът. – Само историята на КПСС малко ти се е опряла.

– Доцент Кольо Йотов ми писа петица, защото казах, че не харесвам Плеханов.

– Йотов е малко сектант. Аз не го харесвам.

– Сериозно?

– Интересно ми е как си с марксистката философия?

– Ехее – прекъсна ги Милена. – Не се ли увлякохте? Аз също съм тук... Направих кафе.

 

Илиян харесваше тъщата си, защото хареса дома ѝ. Откриваше в изкусната ѝ подреба, кой знае защо, вку­совете на майка си. Тя си остана за него непоклатимият идеал.

Нямаше как да се промени, защото, докато беше в ка­зармата, тя се прибра при баща му. Не можа да се при­мири, че нейният син, който научи пиано в едно селско читалище, нейният син, който беше прочел Достоевски и Гьоте, бе осъден да чука камъни като трудовак.

Наградиха го с отпуска да я погребе.

Къщата на Радонови не приличаше на милиционерски участък.

Този дом не бе изваден от калъпа за мебели, наречен „Москва“. Завод за секции и всякакви шкафове, за маси, столове, ученически и учрежденски бюра – това в случая беше „Москва“. Тези мебели обличаха с униформата си панелните блокове и крайградските вили, в които щаст­ливите новодомци нахлуваха окрилени най-сетне от дом, остъкляваха си балконите, надуваха сръбската музика и вдигаха тостове с домашна ракия. От същата тази „Мос­ква“ или от нейни побратими потегляше по-фин, но все талашитен разкош и за служебните къщи на по-специал­ните хора. Можеха, естествено, веднага да ги сменят, да внесат от чужбина едва ли, но да поръчат мебели по взети оттам образци. Майстори само да искаш. Можеха. Може­ха, но не смееха.

Защото!

Можеха да бъдат упрекнати, смъмрени, разпердуши­нени даже. От по-голям партиен началник. За завой към буржоазния лукс. Защото, знаеха те, че всеки, колкото и да беше голям, има някой над себе си. Е, Милко Балев* например бе изключение. И със своя къща се бе обзавел, и с мазди за синовете си. Все пак със скромни японски коли, а не с мерцедеси...

И още по-лошо – можеше някак да се наврат в пери­метъра на пролетарската диктатура. И да стигнат, боже пази, до самия Радонов!

Сподели:
Напиши коментар »
(22)
1
Всички гнусни доносници станаха писатели!!!
2
интересно
3
Преди 10.11.89 слуга на БКП, след тази дата няколко години тук и там, ослушвал се, да не се върне Бай Тошо, после слуга на крадците, едрия бизнес. 30 години след Революцията е лесно, можеш да пишеш каквото си искаш, колко са живи свидетели и колко помнят.
4
Вече 30 г.,след “демократичните” промени,културтрегерите - галениците на червената буржоазия и лично на Т.Живков,като Т.Тошев,Стефан Цанев,Nедиалко-старши и цяла плеяда други “интелектуалци”,продължават да се хранят от старата система,но вече с обърната палачинка.Едно време получаваха 6-месечни “творчески” отпуски,огромни хонорари,пътувания в чужбина,получаваха почти без пари апартаменти,вили,коли и места,куп други превилегии.Понасоящем бившите “рушители” на капитализма станаха отявлени критици на социализма,само и само нещо да падне отгоре.Отврат!
5
желев трябваше да забрани всичко комунистическо да имаше пълно отнемане на откраднатото съд и лишаване на синове и внуци да учат и заемат постове желев желев да станеш президент продаде народа си
6
ученическо произведение на eдин доносниk
7
Ето за такива като този и по-горе изброени и още няколко хиляди неизброените трябваше да има ЛУСТРАЦИЯ, национализация и конфискация. Да върнем червените изроди в родните им места, т.е. в село!
8
Общо взето, слагач и преди и сега!!!
9
Направих си труда да прочета ... това нещо. Изключително слабо и хибридно ... нещо. Малко ми замязя на онзи некадърник Ст. Даскалов. Гнусна, долна и малоумна ... на още по гнусен и долен човечец.
10
Нека пише, той поне умее. Успех на книгата.
11
О-о-о, не обиждайте Тошо Тошев (алиас агент Бор) - той е личен приятел на Бойко Борисов: Борисов, като кмет на Столична община, даже венча Тошев с последната му съпруга. Хайде, да не припомням, синът на Тошев от коя партия бе общински съветник, с откровената заявка "Моят подпис струва поне 300 000".
12
Като го гледам този доносник и лизач и спомените ми от него,колко беше арогантен и фукльо и важен.По вида му личи ,че малко му остава на този плейбой-джендър!
13
отговор на коментар
Той беше поставен от комунистите!
14
Папунясал старчок!
15
Оставете човека да лее сълзи, потънал в спомени за комунизма...
16
Живееше царски. Беше рупор и слуга на комунягите и те му се отплащаха подобаващо.
17
Този коментар съдържа нецензурно съдържание!
18
Божке! Помня те Тошо, га беше в БНТ-то, как се мазнеше на Иван Славков.Нечиста душичка си ти.
19
отговор на коментар
Кой си ти, бе анонимник с това цинично ха-ха-ха да слагаш в един кюп най-добрите ни писатели дисиденти, с толкова забранени произведения по времето на социализма и мизерстващи при това и Тошев – един доста посредствен писач и при това агент Бор.
20
Т.Т. е милионер - от приватизацията на в."ТРуд" и живее в лукс в Банкя. Събитията за които разказва тук вероятно са от средата на 60-те години и ги знае или защото е бил след гонещите Милена, или от нечии разказчета, просто защото той е никой от...Видин.Що се отнася до ген.Радонов, истинския, той постепенно е отстранен, тъкмо защото не е от хората на Т.Живков, нито дори сред ласкаещите го и, впрочем, адютантът му е подполковник.Доста тъпо и нечестно е да направиш връзката с Милко Балев, десетилетия след случващото се в разказа тук, дясна ръка на Т.Ж., пък и пишеш за колите на синовете му - това вече от лични наблюдения.Трябвало е отвращаващ читателя преход!
21
Две неща: Авторът е пълен боклук по всички смисли. "Произведението" му е точно по вкуса на другият боклук, де го пуснал в сайта си. Тенджерата е неразделно с капака си.
22
Тошо Тошев - като следствие от горните коментари мога да кажа, че по-долен екземпляр от този са неговите господари.УАУ - както се изразува кретенът Т.Т.
Вашето мнение
Код за сигурност:
Последни новини
Най-важното
Най-четени
Най-коментирани
За кого ще гласувате на евроизборите?
Общо гласували: 17443
архив

Любими, наистина ли съм ти единствената?!
- Вие какво - май всички сте се наговорили днес...

няма нови новини
Днес: 77
hot
най-четени новини в момента
сега
2419
четат ПИК
сега
четат тази новина
x
ИЗВЪНРЕДНО В ПИК TV! Патриарх Неофит отслужва тържествения водосвет по случай свещения български празник на просветата, културата и писмеността 24 май (ОБНОВЕНА)
x
АСТРОЛОГ: Луната засилва интуицията на Рака, а съдбата дава на Козирога нова любов
x