9 май като „циганска сватба”! Без Деня на победата нямаше да има Ден на Европа
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Гледах срамните сцени, които се разиграха пред президентството на 9 май, и за пореден път ме налегна силна тъга.
Три групи, уж събрали се да честват един и същ повод, съумяха да организират помежду си скандал в стил „3 в 1”.
Значи за 25 години успяха да ни научат (или приучат) да правим и от празниците си нещо като „циганска сватба”? Която, както е известно, започва с масова веселба, която постепенно се превръща в масов бой между участващите в празника родове...
Ами като че ли и около 9 май обществото ни сръчно се раздели поне на шест „рода”. Едните честваха тази дата като Деня на победата, другите – като на Деня на Европа. И никой не се замисли, че можеше да се обединят около простия факт, че без първото нямаше да го има второто.
Едните заклеймиха президента, че не отишъл в Москва, другите го възхвалиха, че отказал поканата на „диктатора Путин”. И пак никой не се замисли, че 9 май е празник за целия континент, а не за един-единствен човек, както и да се казва той.
Едните се сетиха, че за всичко е виновно НАТО, другите носеха портрета на Сталин. И никой не се опита да обясни каква точно е връзката (или противоречието) между Североатлантическия пакт и победата на Антихитлеристката коалиция.
Важното беше да покажем, че сме разделени...
Всъщност ние сме такива и по „дефиниция”, защото принадлежим към държавите от т.нар. „съобщностен тип”. В смисъл, че в нея са принудени (по исторически, икономически, политически, религиозни и културни причини) да съжителстват едновременно няколко общества. И големият „майсторлък” на такава държава, който и да е на власт, е да направи така, че да сведе до минимум естествените различия между тези „общества”.
Уви, вече 25 години ние като че ли сякаш се стараем не да ги намаляваме, а неспирно да ги увеличаваме.
За едно от тези различия – по външната политика, вече стана дума. А ако, подобно на всички останали новоприети, преди 10 години и в България беше проведен референдум „за” или „против” членството ни в НАТО, вероятно нацията ни нямаше сега да е толкова остро разделена на американофили и русофили, които взаимно се обвиняват като „доларджии” и „рубладжии”.
Държавата не спира да прави всичко възможно да задълбава и пропастта между бедни и богати. След Дания ние сме вторите в Европа с единна ставка по ДДС. Сиреч, и едните, и другите плащат еднакви пари както за хляба и лекарствата, така и за тока, за парното, за скъпия алкохол или за луксозните автомобили, което го няма дори и в уж най-либералната Великобритания.
Държавата изкопа огромна дупка и в различията между града и селото. Парадоксално, но в началото на прехода то посрещна значително по-леко ударите на надигащата се стопанска криза. Държавата на „демократите от жълтите павета” обаче не му прости нито това, нито факта, че гласува предимно в червено, а не в синьо. И чрез ликвидационните съвети наистина буквално го ликвидира, отдавайки го курбан на циганските тълпи и играейки в комбина с тарторите на почти безмитния внос на чужда селскостопанска продукция.
Държавата, в категорично противоречие с конституцията, допусна не само създаването на партия на етническа и верска основа, но и й създаде благоприятни условия да се „окопае” във властта до степен, в която непрестанно да генерира и все по-голямо различие между „правоверни” и „гяури”. И това при наличието на три набиращи скорост фактора – ислямизацията на съседна Турция, събитията в Косово, а напоследък и в Македония, и перспективата за бум на бежанското нашествие...
Четох тия дни, че за уж „интеграцията на ромския етнос” държавата е похарчила (или допуснала да бъдат окрадени от разни тарикати) над 37 млн. евро. В същото време обаче тя не си мърда и пръста нито пред призивите „циганите на сапун”, нито пред ответните „българите на кайма”. И ако продължи да го прави, по-вероятно е, предвид и демографските тенденции, още в обозримо бъдеще да станем свидетели на второто...
Всъщност ние май вече сме „на кайма” и по отношение на още едно различие, известно като „пост-материалното”. Най-общо казано, нацията ни е разделена и по оста „чалга”-„античалга”. Уви, тя минава не само между шофьори в градския транспорт и потърпевшите им пътници (просто там най-ежедневно се вижда), но и през всички останали „съсловия”. А държавата не спира да се оправдава, че това бил той „пазарния подход”, който стимулирал само онова, което се „продава” по-добре...
В резултат на което чалгата наистина не само ни „гепна”, но и действително ни „сцепна”. Уви, не дънките, както се пее в песента, а цялата ни култура...
Пиша тези редове наистина с тъга. През 1989 г. ние започнахме прехода си към демокрация едновременно с другите страни от бившата съветска сфера на влияние. Но в Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Словения и дори и Румъния хората като че ли вече забравиха, че са го правили.
По една обща, но проста причина – че го реализираха като солидарни и в неволите, и в успехите нации.
Уви, само ние като че ли се опитвахме да го направим по системата „всеки за себе си”, т.е. не един, а седем милиона „индивидуални” преходи.
В резултат краят му май все още не се вижда. Обратно, неспирно си поднасяме взаимни „раздели” в ежедневното си битие.
Та и на 9 май видяхме поредната. Лошото е, че съвсем няма и да е последната...
