Алекс Сърчаджиева в болезнена изповед - ето какво й казал на сбогуване Иван
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Неистово искам да изплувам. Неистово искам да видя лъча светлина, за да видя коя е първата тухла, за която да се хвана и да започна да се катеря нагоре. Искам да изляза на зелена поляна със бели маргарити и да чуя птичка. Кога ще стане - не знам. Научих се на търпение, да не си правя планове и да живея ден за ден. Това каза в разтърсваща лична изповед пред сутрешния блок на Нова телевизия Александра Сърчаджиева 40 дни след смъртта на любовта на живота й Иван Ласкин.
„В нищото съм – каза Александра Сърчаджиева. - На дъното съм все още. Объркана съм и не знам какво ми се случва и как да се измъкна. Чувствам се като едно малко дете, което го е страх от неизвестното. Сама в гората. Не мога да се събера и 40 дни след смъртта на Иван. Имам много емоции. Искам да хвърлям, да викам, да крещя, да изпотроша всичко, да ударя дъното чисто емоционално, да изхвърля това, което ме задушава и не ми дава да поема въздух.
Може би съм стегната, защото осъзнавам че имам дете, което разчита на мен. Страх ме е как ще огледам детето си. Най-тежката ми представа е била, че един ден можем да се разделим с Иван.
Не съм си представяла, че ще загубя най-близкия си човек, че ще отговарям на детето си защо Господ прибира добрите хора. Иван е зелият ми свят – баща, брат, мъж, любовник.
Знам че трябва да съм силна. Оцелях благодарение на приятели. Благодарна съм, че хората ми помогнаха и ми помагат по всякакъв начин. Много хора опитват да ме измъкнат от ситуацията, в която се намирам. Ударих дъното по всякакъв начин – физически, психически, емоционално, финансово.
Животът ми е спрял. Не го живея. Питам се защо трябва да мина през цялата тази болка, да мина през такова нещо. Може би трябва да изкупя нещо, но детето ми с какво го е заслужило това?. Болката е ужасна и не минава. Особено вечер е задушаващо”.
Александра призна, че дъщеря й София преминава ужасно трудно през всичко.
„Детето приема ужасно трудно ставащото – казва Сърчаджиева. – Тя и Иван винаги са имали голяма връзка помежду си. Като й казах, тя се обърна срещу мен и ми каза, че съм най-гадната майка на света и как може една майка да каже това. След това ми каза, че трябвало да й кажа когато навърши 10 години. Попитах я какво трябва да и казвам две години – че татко е на снимки, в чужбина. Няколко дни не искаше дори изобщо да разговаря с мен, защото бях враг. Сега е вкопчена в мен, защото не иска да се случи нещо с мен, а тя е само на 8 години. Беше сърдита, че не е била на погребението, а след това ме помоли да я заведа на гробищата. Най ужасната гледка – малко дете с цветя над гроб . Тя попита тук ли е и като казах че е там, поиска да го разровя за да си го приберем”.
Александра Сърчаджиева каза, че в такива момента човек трябва да търси смирение.
„Когато се случи нещо такова, човек трябва да се смири –каза тя. - Аз се покрих за да се спася. В такива моменти трябва да дадеш шанс на човека да поеме глътка въздух, леко да издрапа. А аз трябваше да обяснявам какво са жълтите медии. Случиха се неща, които объркаха всичко. Сега не мога да кажа защо се случи така. Трябва да съм подготвена за да говоря за това. Искам да благодаря на Втора градска болница и Военна болница. Да, пропускам „Пирогов”.
Във Втора градска болница когато отидохме кракът на Иван де отекъл и хората бяха много притеснени. Там доктор Цонев, на който съм благодарна, успя да го спаси. Два месеца и половина бяхме във Втора градска болница и си живяхме там. Във Военна болница, в реанимацията хората направиха всичко възможно да му помогнат, но бе късно. Бе станала някаква инфекция на здравия крак и не по тяхна вина. Тогава ми казаха, че единственият шанс е спешна трансплантация на черен дроб. Така момчето си отиде.
Цироза можеш да получиш не само от алкохола. Да, той го каза публично. Това бе една от поредните му изцепки, защото му бе писнало. Тогава реши просто да им подари този момент. Иван е пил колкото пие средностатистическия българин. Вечер сядаш и пиеш вино, ракия.
Не успя да се пребори със света, в който живя. Не успя да се справи с фалша, лицемерието, злобата. Той не разбра този свят и този свят не разбра Иван. След като си отиде, се оказа рицар, а преди това бе лошото момче. И това е най-страшното.
Най-страшно бе, че след като почина, се появиха страшно много хора, които приживе винаги са го плюли, а след това го изкарваха рицар. Направиха си реклама. Грозно. Знам до кого живях и какъв мъж съм имала”.
Александра Сърчаджиева разказа и как е научила за смъртта на Иван Ласкин.
„Бях във Фънки. Там спях – казва Сърчаджиева. - И в 07:30 часа сутринта ми звънна непознат номер. Събудих Антония, жената на Фънки, и отидох да повръщам в тоалетната. Той отиде на едно пътуване, а аз останах на гарата да го чакам.
На 30 декември ми казаха, че нещата са критични и исках да вляза при него в реанимацията. Бе в изкуствена кома. Бе целия в едни машини, като в космически кораб. Много ми липсва и искам да се сгуша в прегръдките му.
У дома като се обърна и всичко е той. Няма нещо, за което да не ми липсва. Тази любов, която ми се случи в живота, може би не може да се случи на всеки. Тя е огромна, неистова. Не съм била толкова обичана, прегръщана, милвана. Имах цялата сила на света. Липсва ми смеха му, чувството му хумор, кафето, което ми приготвяше всяка сутрин.
Смъртта му ми отвори очите, че трябва да се науча да се боря абсолютно сама. Искам тази болка да излезе от мен, да я изрева и изкрещя. Тя няма да мине никога.
В нашия живот с Иван, всичко е 13. Разликата ни е 13 години. Разликата между мен и голямата му дъщеря Люба е 13 години. Разликата между Люба и София е 13 години, майка ми почина преди 13 години.
Неистово искам да изплувам. Неистово искам да видя лъча светлина за да видя коя е първата тухла, за която да се хвана и да започна да се катеря нагоре. Искам да изляза на зелена поляна с бели маргарити и да чуя птичка. Кога ще стане - не знам. Научих се на търпение, да не си правя планове и да живея ден за ден.
Смирих се, Смирена съм. Ще мина и през този урок. Не искам да съм силна, искам да съм слаба. Не съм си представяла така живота си. На 22 години загубих майка ми. Намерих си моето момче и създадохме семейство. Двамата се преборихме с много неща с неистова любов. Създадохме детенце. Израснала съм без баща, не исках това да се повтаря, но сега стана това.
От тук - на някъде. Надявам се пътят да не е трънлив, а по-лек”.
