От Политбюро забранили надгробни слова след смъртта му
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Списание „Златорог” диктува модата в българската култура в продължение на четвърт век. То е арена на литературни спорове, открития и критическа мисъл и дава на българската литература истински европейски облик. С него се съобразяват всички значими автори от времената между двете световни войни. През годините честта да сътрудничат на елитното списание имат писатели като Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Богомил Райнов, Георги Райчев, Георги Стаматов, Елисавета Багряна, Емилиян Станев, Йордан Йовков, Никола Фурнаджиев, Петър Увалиев, Светослав Минков, Тодор Влайков. В него публикуват едни от най-добрите си материали легендарните критици Боян Пенев, Георги Константинов и Георги Цанев. И до днес българската литературна памет помни времената на „Златорог”. Името на основателя и главен редактор на списанието обаче тъне в забрава. Този уникален човек се нарича Владимир Василев. През 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век той е сред най-уважаваните и ухажвани фигури в българския културен живот.
Роден в Бургас през 1883 година, Владимир Василев завършва право в Софийския университет през 1904 година. След това работи като съдия в Радомир, Плевен и София. Върхът на юридическата му кариера е издигането му до подпредседател на Столичния апелативен съд. Далеч по-големи са обаче достиженията му в сферата на културата. Още докато съдийства, публикува свои рецензии на литературни произведения в списанията „Светлина”, „Българска сбирка” и „Мисъл”. Покрай последното издание се сближава с кръга „Мисъл”, който в началото на миналия век модернизира и европеизира българската литература. В кръга влизат писателите Пейо Яворов, Петко Тодоров и Пенчо Славейков и техният духовен учител - критикът д-р Кръстев.
С годините Владимир Василев се утвърждава като един от най-силните лидери на мнение в сферата на културата. Натрупал опит и знания, през 1920 година той започва делото на живота си, като основава списание „Златорог”. Паралелно с това в периода 1924-1938 година четири пъти е директор на Народния театър „Иван Вазов”. Само за няколко години списанието на Василев се превръща в незаобиколим фактор в българската литература. Малцина са българските писатели, които не се съобразяват с тенденциите, прокарвани от „Златорог”. Публикуването на материал там пък се превръща в истински успех за всеки автор.
Златните години за Владимир Василев свършват на 9 септември 1944 година. Малко след идването на „народната власт” списанието е закрито, а неговият основател и главен редактор е арестуван и изключен от Съюза на българските писатели. В протокола от заседанието на Управителния съвет на писателския съюз, на което Василев е изключен, той е описан като „политик, организатор и проводник на литературната реакция у нас”. По това време главният редактор на „Златорог” е на шейсет и една години и му предстоят времена на унижения и бедност. За разлика от много други лидери на обществено мнение отпреди 1944 година, Василев успява да избегне насилствената смърт. Новата власт обаче му забранява да публикува каквото и да било. Принуден е да се изхранва като коректор в няколко издания, които се осмеляват да го вземат на работа.
Силата на името му е толкова голяма, че новите политически лидери не могат да го забравят в продължение на десетилетия. През 1955 година, на заседание на писателите членове на БКП, самият социалистически диктатор Вълко Червенков заявява: „Докато такива като Владимир Василев не излязат с публична самокритика за пакостното дело, което в течение на десетилетия са вършили в нашата литература, те не могат да имат нашето доверие”. Думите на Червенков идват в отговор на някои плахи писателски искания Владимир Василев да бъде реабилитиран. Самият Василев никога не си прави публична самокритика и избира униженията пред това да се откаже от смисъла на живота си.
Умира в бедност в края на 1963 година. Щом разбират за смъртта му, група писатели предлагат на ръководството на писателския съюз да публикува некролог на големия критик. Вместо това е получена забрана от Политбюро на БКП да се предприемат каквито и да било действия по повод смъртта на Василев. Нещо повече, хора от ръководството на комунистическата партия внушават на малцината осмелили се да изпратят критика в последния му път да не произнасят никакви надгробни слова. Затова главният редактор на „Златорог” е изпратен мълчаливо в по-добрия свят. Тишината след него продължава още три десетилетия до 1992 година, когато за пръв път след 1944 година е издадена негова книга.
На снимката: Владимир Василев с Яворов
