Борислав Цеков: Промените на заврънкулки в Конституцията няма да доведат до нищо. Политиците са като героите от Лилипутия на Джонатан Суифт
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Поредното преливане от пусто в празно на родната политическа сцена с поредните предложения за промени на заврънкулки в Конституцията. Истината е, че дори още утре да се приемат накуп всички тези промени, нищо в живота няма да се промени. Това коментира юристът и преподавател Борислав Цеков по повод упражненията на политици за промяна в Конституцията.
Помните ли, че в първата част на знаменитата сатира "Пътешествията на Гъливер" на Джонатан Суифт, която някои погрешно смятат за детска книжка, подведени от многобройните й адаптации за деца, се разказваше за страната Лилипутия, в която имало две партии - Трамексан и Сламексан? Тези две партии били в толкова дълбока вражда, че привържениците им се мразели до гроб и както пише Суифт – "ни ядат, ни пият заедно, нито говорят помежду си". Причината за този дълбок разлом била фундаментална – едната партия носела обувки с високи токове, а другата - с ниски. Императорът на Лилипутия пък ходел накуцвайки, защото на единия си крак слагал обувка с висок ток, а на другия - с нисък, за да олицетворява единството на нацията.
Още по-фундаментален обаче бил политическият разлом между Лилипутия и съседното лилипутско кралство Блефуску. Те водели десетилетна и много кръвопролитна война по жизненоважния въпрос от коя страна трябва да се чупи свареното яйце – от тъпата или от острата.
С тези сатирични образи Джонатан Суифт критикува политическата действителност в Британската империя през първата половина на XVIII век, откъсването на британските политици от реалните проблеми на хората и затъването им в тресавището от дребнотемие и губене на обществено време и енергия.
Няма как да не се върнем към тази политическа сатира на фона на поредното преливане от пусто в празно на родната политическа сцена с поредните предложения за промени на заврънкулки в Конституцията.
Поднасяни с апломб като фундаментална реформа, която ще разтърси из основи прогнилия свят на българина и ще отвори нова светла страница в многострадалната ни история. Защото нали си представяте какъв поврат в българското развитие ще бъде да се приеме, че двете колегии във Висшия съдебен съвет – съдийската и прокурорско-следователската – оттук и вовеки ще гласуват поотделно за назначенията в съответната гилдия. И че правомощията и мандатът на главния прокурор ще бъдат малко орязани. Такъв поврат, че благодарното народонаселение трябва само да си тананика "Дано", като в песента на Богдана Карадочева.
Защото не е имало такъв поврат от времето на онова решение на Политбюро на ЦК на БКП, онасловено "За решителен поврат в развитието на българския футбол". Веднага ще усетим този поврат като същинско прераждане – справедливо и в разумен срок правосъдие, компетентни и некорумпирани магистрати, овладяване на престъпността. Въобще, нищо вече няма да е същото. А сега си представете епохалният характер на въвеждането на индивидуалната конституционна жалба. Сякаш вековни пранги ще паднат от нозете на българина и той с френетичен възторг ще се завтече към деловодството на Конституционния съд, за да получи дълго жадуваната справедливост, от която сега е лишен, само защото Конституцията не му позволява да се обръща директно към конституционната юрисдикция. Тръпки да го побият човек от вълнение – такава промяна!
Шегата настрана. Истината е, че дори още утре да се приемат накуп всички тези промени, нищо в живота няма да се промени. Защото тези въпроси нямат нищо общо с реалните проблеми на България. И няма да решат нито един от тези проблеми. И това е така, защото те са просто елементи на процедурната демокрация, а същинските проблеми на нашето общество са икономическите и са свързани с практическото управление. От гледище на процедурната демокрация България има достатъчно модерна и ефикасна конституционна рамка, която надхвърля дори някои от старите демокрации.
Няма да се уморя да повтарям, че нито един от истинските проблеми на България – бедност, лошо управление и злоупотреби, калпаво здравеопазване, демографска катастрофа, регионални дисбаланси и пр., не се дължи на Конституцията и няма да се реши с конституционни промени. И в същото време колкото по-неспособни са политиците да решават тези проблеми, толкова по-големи са амбициите им да променят Основния закон. Било за да имитират, макар и мимолетно, чакани от хората промени, било за да решат някакви свои кадрови амбиции или въпроси, като този от коя страна да се чупи яйцето.
Да вземем прословутите предложения за промени в главата за съдебната власт, които се сакрализират от някои като "алфата и омегата" на съдебната реформа. Участвал съм в две промени на Конституцията като народен представител и член на конституционната комисия в 39-то НС – през 2003 г. и 2005 г. И тогава, и сега твърдя, че проблемите в съдебната власт няма да се решат чрез Конституцията. Истинската съдебна реформа е в дълбоката ревизия на процесуалното и материалното законодателство на базата на натрупаните през годините купища проблеми в практиката, в модернизацията на цялата материя на съдебните експертизи, в квалификацията на магистратите и пр. През 2015 г. като експерт заявих пред конституционната комисия, че разделянето на ВСС на две колегии по никакъв начин няма да се отрази на качеството на правосъдието и само след 2-3 години пак ще си говорим за нуждата от съдебна реформа.
Тогава Христо Иванов и обкръжението му се подхилкваха иронично. Историята обаче безпрекословно показа кой е прав. Днес пак същите хора си говорят същите неща и никаква промяна не се е случила междувременно. Все едно живеем в онзи филм "Омагьосан ден", в който героят на Бил Мъри се събуждаше все в един и същи ден и изживяваше все едни и същи ситуации.
Но има нещо, за което трябва да си даваме ясна сметка. Действащата конституция има изключително висока степен на обществено-политическа легитимност, каквато сегашният парламент няма. VII ВНС, което я гласува с мнозинство повече от три четвърти "за", беше избрано с 90,76% избирателна активност. С други думи - имаме един основен закон, приет с подкрепата на огромната част от националната общност. Сегашният парламент е на историческото дъно на избирателната активност и макар и на теория да представлява цялата нация, всъщност представлява много малка част от нея.
И още нещо, Конституцията не е някакво наше локално творение на онази бележита Конституционна комисия от - забележете! - 57 народни представители, ръководена от Гиньо Ганев. Тя беше консултирана с водещите имена на европейския и американския конституционализъм, сред които Морис Дюверже, Хуан Линц, Робер Бадентер - учени, чиито трудове в областта на конституционната и политическа теория и практика имат христоматиен характер. Всички подкрепяха заложения баланс между властите. Даже бележитият Морис Дюверже, когато приемаше почетната титла “Доктор хонорис кауза” през 1993 г. в Софийския университет, изтъкна в речта си, че Конституцията от юли 1991 г. е израз на “конституционната мъдрост” на българския народ. Вгледайте се - кой иска да променя Конституцията днес?
Естествено, Конституцията не е “свещена крава”. Но промени не трябва да се правят от едва скърпени мнозинства. А само когато настъпи онова, което във високата теория се нарича “конституционен момент” - триединството на осъзната обществена необходимост, продуктивна експертно-политическа дискусия и широко обществено съгласие.