ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Първият бюджет в евро се оказа един от най-критикуваните. Каквито и да бяха неговите параметри, той щеше да бъде подложен на остра критика. Парадоксално, но критиките не идват заради орязване на разходи и затягане на коланите, а точно обратното – те са насочени срещу отказа на правителството да предприеме радикални мерки, които да намалят бюджетния дефицит.
Казвам, че това е парадоксално, защото сме свикнали бюджетите да бъдат критикувани от позиция, че не са достатъчни, за да задоволят едно или друго съсловие. През последните четири години настоящата опозиция в лицето на ПП-ДБ дори успя да наложи тезата, че ако ГЕРБ-СДС се върне във властта, отново ще станат актуални и бюджетите на "постната пица". С "постната пица" от тази формация плашеха, докато раздуваха разходите и наложиха разбирането, че 3 процента дефицит е нормална ситуация. Днес сметката за тези четири години на безотговорност по отношение на публичните финанси е налице, но никой не иска да я плати, а тези, които поръчваха, критикуват от "десни" позиции.
Най-видимият израз на плащането на тази сметка са увеличените с 2 процента пенсионни осигуровки, които трябва да запушат огромната дупка в пенсионната система. Тази мярка трябва да ни напомни, че пенсионната система предвижда парите за пенсии да не растат по дърветата, а да идват от работещите. Тук не става въпрос за справедливост, а за логика, която е неотменима. Колкото и голямо да е желанието на една или друга партия да увеличава пенсиите, тя трябва непременно да казва, че тези пари се плащат от всички работещи. Подобно уточнение не беше правено през последните години и днес то се оказва видимо за всички в числовия израз на тези два процента. Това е и най-непопулярната мярка, която правителството предложи.
Първият бюджет на кабинета "Желязков" беше приет през пролетта на тази година след дълги преговори за избиране на правителство и трудно съставяне на парламентарно мнозинство. Той беше набързо изработен, след като бюджетът, подготвен от кабинета "Главчев", беше изтеглен веднага след избирането на редовното правителство.
Причината за изтеглянето на проектобюджета на правителството на Димитър Главчев беше отново неговата разточителност. Въпреки това в сега действащия бюджет не бяха предприети резки движения. Единствената по-видима мярка в посока на дисциплиниране на публичните финанси беше връщането на 20-процентовата ставка на ДДС за някои сектори, които бяха облекчени заради здравната криза. Това отново беше напомняне, че парите за публичните разходи идват от бизнеса и че трябва да бъдем много внимателни, когато увеличаваме социалните и административните разходи, защото това рано или късно ще предизвика напрежение сред работещите.
Отвъд конкретните числа, които са достатъчно дълго обсъждани, е видима и една парадоксална политическа тенденция, която е доста тревожна. От изявленията на всички политически сили, с някои малки изключения, става ясно, че всички виждат проблема с нарастващия дълг и хроничния бюджетен дефицит, но никой не е готов да поеме отговорността за прилагането на непопулярни мерки и съкращаване на разходите, които започнаха да се раздуват през есента на 2021 година от служебното правителство на Румен Радев с финансов министър Асен Василев.
Тази тенденция на предизборни бюджети продължава вече четвърта година. Днес тя е в точката, в която България се управлява от коалиция от три формации с разнопосочни бюджетни виждания и с подкрепата на четвърта, също със свое мнение по бюджетните въпроси. От своя страна опозицията, работодателските организации и синдикатите също имат различни виждания по въпроса, като публичният разговор за бюджета се ограничава до сляпата и радикална защита на различните съсловни и партийни интереси. Тук идва и неизбежното увеличаване на разходите в сектор "Сигурност", което е неприятен, но напълно логичен факт на фона на ескалацията на военните конфликти, които бушуват на няколкостотин километра от нас. За да се даде за отбрана, трябва да се вземе отнякъде. Никой не иска да вземе от социалните разходи. Това означава да се вземе от парите за развитие (образование, култура, инфраструктура), които така или иначе бяха ограничавани при управлението на Асен Василев. Никой не иска да взима и от тези пари. Така се стига до взимане на дълг и генерирането на бюджетен дефицит.
Правителството на Росен Желязков не е реформаторско. Това не е обвинение, а констатация, която произтича от факта, че за съществуването му са необходими гласовете на поне четири парламентарни формации. Реформаторските управления обикновено са еднопартийни или най-много двупартийни, като парламентарната подкрепя за тях трябва да бъде от над 130 гласа. Коалицията от няколко партии означава много повече баланс, отколкото реформи. А в деветпартиен парламент балансът би могъл да се превърне и в основна тема на управлението. Проблемът е, че дори и този баланс да бъде нарушен в името на реформите и се отиде на предсрочни парламентарни избори, отново няма да има реформаторско правителство, защото никоя партия няма да получи достатъчно гласове, за да може да наложи реформаторската си воля, ако изобщо е заявила такава.
Нуждае ли се България от реформи? Безспорно. Има ли възможност за такива независимо от конфигурацията, която управлява? По-скоро не. Това е тревожна констатация, защото реформите са като лечението и колкото по-дълго се забавят, толкова повече се увеличава силата на болестта. Няма да коментирам смелите заявки на либералната и антилибералната опозиция. Представителите на тези две формации се движат само по повърхността на проблемите и евентуално могат да ги назоват, но не са в състояние нито да дадат реалистични решения, нито да поемат отговорността за прокарването на такива. Мерки от типа на "ще спрем кражбите и ще има пари за всички" дори не бива да се коментират. Към това трябва да прибавим и факта на слаба обществена подкрепа за партиите от опозицията, което изначално ги лишава от възможността да прокарва реформи, дори и да се доберат до властта.
Проблемът е, че в българското общество все повече се наблюдава атомизиране и обособяване на съсловно мислене, което поставя себе си над всичко. В дефицита на общи цели пред цялото общество все по-малко се наблюдава виждане за нещо повече от отстояване на съсловния интерес. В момента би звучало наивно изобщо да се говори за обществен интерес. Нито работодателите се интересуват от пенсионерите, нито пенсионерите от работодателите. Публичният сектор е нарочен за паразитен от бизнеса, но и по-голямата част от него не е в състояние да понесе каквито и да било ограничения на собствените разходи.
Настоящият политически пейзаж е само външен израз на тези отношения, при които обществото изяжда само себе си. Партиите и институциите все повече приличат на съсловия и защитават своя интерес на всяка цена, без да се съобразяват с общото благо. Оттам идват и ожесточените междупартийни и междуинституционални войни. Може би политическата криза от последните години е само симптом на това обществено заболяване, което отменя неформално принципите на представителната демокрация и ги заменя с принципите на съсловното управление. Тази трансформация е достатъчно мащабна, за да мине без сътресения. Проблемът е, че тя се случва неосъзнато и несъзнателно. Не по смисъл, а по инстинкт. Инстинкт, който се проявява насред руините на разпадналото се обществено самосъзнание. То е рухнало пред невъзможността да формулира и артикулира общи цели.
Бюджетът и бюджетният дефицит са по-малкият проблем. По-големият е дефицитът на обща посока в българското движение, което изглежда все по-разпиляно и угасващо.
Тома Биков за "Филтър"
