Небивал скандал се развихри след появата на интервю, в което министърът на културата Вежди Рашидов каза, че е помогнал с лични средства за лечението на кинорежисьора във Виена. Там Вълчанов бе на следоперативна терапия. „Рашидов е дал сума, с която може да си купите сладолед и да се повозите на Виенското колело“, неочаквано изригна в интервю за „Ретро“ скулпторът Велислав Минеков – зет на Рангел Вълчанов. И продължи: „Вежди Рашидов се бие в гърдите какъв спасител на Рангел е той. Спасил му е живота и го е подложил на операция със собствените си средства! Това са грандиозни лъжи“.
Според пиара на министъра преди заминаването на Рангел за Виена, при него дошла да моли за помощ актрисата Цветана Манева. По този повод Велислав Минеков каза: „Преди да отиде при Рашидов, Цветана Манева е трябвало да се допита и до нас“.
Интервю на Зорница Веселинова
- Г-жо Манева, как ще коментирате скандалното изявление на Велислав Минеков по адрес на Вежди Рашидов? Според Минеков министърът си прави пиар с факта, че е помогнал за лечението на Рангел Вълчанов, но всъщност бил дал стотинки?
Не бих определила това изявление като скандално, то е преднамерено и не съдържа истината. Известно е, че Вежди Рашидов е помогнал на много хора и продължава да помага. Но мисля, че проблемът не е в това, което е направил Вежди Рашидов. Има някаква лична война, която човекът, направил изявлението, води с министъра.
Велислав Минеков замеси и вашето име.
Името ми е замесено в доста менторско изречение - трябвало да питам семейството на Рангел Вълчанов, преди да говоря с Вежди. Рангел е старейшината в семейството, той е с разсъдъка си, разполага със свободата си и с волята си и когато иска помощ от някого, знае какво прави. В този случай трябваше да се реагира бързо. Веднага се обърнах към Министерството на културата, защото случаят беше спешен. Много мразя взаимоотношения като между лоши съседи, мразя стари борби и вражди. В този случай става дума за акт на взаимопомощ, на отдаденост към човека в трудна ситуация. Този повод се използва да изцвъкаш това, което ти е на тебе патосът на съществуването в последно време. Всъщност не аз помогнах на Рангел, помогна Вежди Рашидов. Желая здраве и спокойствие на Рангел. А на Вежди Рашидов пожелавам да носи гордо доброто си сърце. Аз бях една магистрала – от този, който има нужда, т.е. от Рангел, до този, който е готов да удовлетвори тази нужда, т.е. до Вежди Рашидов.
- Били ли сте такава магистрала и в други случаи?
- Никога не отказвам помощ. Когато се наложи, използвам всички възможности, с които разполагам. В повечето случаи резултатът е налице. Имам нетърпимост към детски плач и към човек, който изпитва болка. Ужасявам се от тези неща, приемам ги много лично.
- Ако близък човек ви помоли да ходатайствате за нещо, каква ще е реакцията ви?
- С ходатайства не се занимавам. Случвало ми се е да защитя хора заради позицията им.
- Вие самата някога разчитали ли сте на ходатайство?
- Не. Така съм възпитана. Казано ми е, че животът е справяне и трябва да се справям. Много ще ми бъде трудно да извикам за помощ. Пък и човек трябва да има чувство за мярка. Липсата на това чувство е страхотен проблем, който вероятно се дължи на стагнацията, на стресовите ситуации, които преживяваме всеки ден. Ние вече не умеем да се отнасяме както трябва един с друг. Всеки е свободен да каже каквото си иска, но понякога мярата е мината.
- Случвало ви се е да минете мярката в отношенията ви с хората? Кога реагирате остро? Какво ви дразни?
- Дразнят ме простотията, глупостта, наглостта, агресивността. Но аз съм възрастен човек и мога да броя до десет, когато чужди думи са ме наранили, унизили, обидили. Това е въпрос на възпитание. Такива думи обиждат повече този, който ги е произнесъл, а не онзи, към когото са насочени.
- За съжаление този, който е произнася обиди, често е доста дебелокож. И не страда, а се радва, че ги е казал.
- Тогава какъв е смисълът да му отговарям?! Той само ще се зарадва.
- Напоследък, стига да се появят в някой сериал, някои млади лица се окичват с титлата „актьор”. А театралните директори се надпреварват да ги канят, за да си гарантират пълен салон. Какъв е резултатът на сцената?
- Телевизионните сериали носят популярност. Младите лица имат шанса веднага да станат известни. В това, че ги търсят, няма нищо лошо. Хубаво е, че се интересуват от тях. Когато задоволят първоначалния си апетит да играят и тук, и там, те трябва да проявяват критичност и самовзискателност. Не мога да кажа, че някой от тях се е провалил – а това е голямо постижение. Те много мъдро подхождат към шансовете си. Очарователни са и това е дар божи, стига да го използват както трябва.
- Кой от младите актьори ви е направил силно впечатление?
- Гледала съм Бойко Кръстанов в представлението „Зимна приказка” на Маргарита Младенова. Гледала съм Явор Бахаров, към когото храня определени симпатии – може би слабостта ми към брат му Захари се прехвърли към него. И двамата имат много качества. Гледах и Теодора Духовникова в постановка на Бина Харалампиева в Театър 199 заедно с Калин Врачански – беше чудесно преживяване. Когато си на пазара за продан, трябва да подхождаш отговорно и тези млади хора правят точно това.
- Партнирахте си с един от най-нашумелите актьори Захари Бахаров в сериала „Под прикритие”. Как се чувствахте до него пред камерата?
- Със Захари имахме среща преди това. Неговата дипломна работа беше постановката на Бина Харалампиева „Сладката птица на младостта” от Тенеси Уилямс. Там също бяхме партньори, това беше нещо като прощъпулник за него. Захари умее да присъства просто, ясно и категорично – така, както изглежда.
- Ако бяхте истинската майка на Иво Андонов, героят на Захари Бахаров, как щяхте да реагирате на факта, че синът ви е престъпник, мафиотски бос?
- Пази боже да ми се случи такова нещо, не го пожелавам на никого! Не бих постъпила по-различно от героинята ми Цвета Андонова. Цвета изпитва чувство за вина: за да се реализират в професията си, тя и мъжът й отиват на работа в чужбина и Иво е отгледан от леля си, а не от родителите си. Всичко, което се случва, се дължи на загубата на контакта между родителите и сина. Може би не бих напуснала така авантюристично и самоволно жилището си, както направи Цвета, не бих се преместила в предишния си дом. При мен съзнанието за рисковата ситуация щеше да е по-изострено. Не толкова поради инстинкта за самосъхранение, а във връзка със съдбата на сина ми.
- Снимахте се във филма „Досието Петров”, който още не е излязъл на екран. Каква е ролята ви там?
- Филмът „Досието Петров” разказва за съдбата на едно семейство, в която се намесва Държавна сигурност. Аз съм майката във фамилията. Ситуацията е доста драматична.
- Повечето ваши роли са доста драматични. Само в „Дами канят” играете въртиопашката архитект Пехливанова, усукваща се край Стефан Данаилов. Не е ли по-редно мъжът „да сваля” жената?
- Мога да играя и въртиопашка. Що се отнася до „свалянето”, известно е, че жената сваля елегантно, а мъжът се съгласява.
- Ангажирана сте и в нов театрален проект по пиеса на Яна Борисова. Разкажете повече за него.
- Няма да ви кажа. Ще запазя това в тайна. Възхитена съм от Яна Борисова. Ролята е написана специално за мен. Радвам се, че отново ще се срещна с режисьора Галин Стоев на хубавото място, наречено Театър 199.
- Каква ще е героинята ви в новия амбициозен сериал „Фамилия”?
- Играя бивша преподавателка по журналистика на главния герой. Партньор ми е Асен Блатечки. Аз съм негов ментор.
- А в реалния живот ментор ли сте?
- Само, когато някой поиска съвета ми. Пазя се много от „леене” на съвети. Особено на близките ми. Понякога се изкушавам, но смятам, че нямам право. Всички са зрели, мъдри хора, възпитани в свободолюбие. Позволявам си да съветвам внуците си Петър и Цветана, но само когато те споделят с мен това, което им се е случило. Смятам, че съм много приятна баба. В някои случаи съм строга, но бързо ми минава. Не съм кавгаджийка.
-
Актриса ли сте в живота, в семейството?
- В живота не играя. Що се отнася до семейството, живея с човек, от когото съм научила много неща. Винаги съм се придържала към правилото, че щом двамата сме заедно, не трябва да се превръщаме в едно цяло. Всеки от нас зачита свободата на другия, правото му да мисли различно.
- Каква е рецептата за продължително мирно съпружеско съществуване? Вие и Явор Милушев се славите като образцова двойка.
- Повече уважение и търпимост. Да обичаш човека до себе си какъвто е, а не такъв, какъвто искаш да го направиш.
- Вашият съпруг пише биографична книга, в която централната „роля” е поверена на вас. Върху какво акцентира той?
- Не играя централна „роля” в тази книга. Мъжът ми има много интересна биография, много държи на родителите си, имал е особена връзка с тях. Сюжетът е посветен именно на тази връзка и това е много хубаво.
- Хубаво ли е това, което напоследък се твори в държавата ни?
- Наближат ли избори, положението у нас става доста нетърпимо. Няма никаква политика, това, на което сме свидетели, са партийни сблъсъци. Вярвам, че управляващите искат да постигнат много, но трябваше да им е ясно, че няма да изпълнят обещанията си. Не мога да преглъщам празните обещания – за мен те са престъпление, което трябва да се криминализира. Вярата на хората се срива. Всички имаме чувство за дефицит на справедливост.
- Ще участвате ли в референдума за развитието на ядрената енергетика у нас и за строежа на втора ядрена електроцентрала? Известна сте като човек с позиция.
- Да, аз съм човек с позиция. Но все още мисля дали да участвам в референдума. Защото въпросът е зададен нелогично, целта е той да обърква хората. В него има преднамереност и тенденциозност. Това ме оскърбява. Всички знаем какви са предимствата на ядрената енергетика, но нещо, което е достойно и облагодетелства други народи, при нас се оказва воденичен камък.
- Кой е най-тежкият воденичен камък, висял на врата ви?
- Когато остарееш и помъдрееш, виждаш, че нищо не е такова, каквото си искал да бъде. Това ми тежи. За съжаление времето не може да се върне. То е загубено завинаги. Тежи ми и това, че в никоя област на живота нямаме лидери, които да направят впечатление извън страната. Още нещо: българинът се очартава като много мрачно животно. Има много причини да не е възторжен и лъчезарен, но не бива да е толкова мрачен. Всеки от нас трябва да се изтегли от блатото сам за косата си.
- Какво ви поддържа свежа и бодра? Вероятно контактите с младите хора, на които преподавате в Нов български университет?
- Тези контакти зареждат много. С младите трудно се влиза в контакт, защото са резервирани. Оправдават това или със страха, или с респекта и уважението към мен. Трудно се отварят. Не зная дали се срамуват от чувствата си, но изпитват уплаха – да не бъдат измамени, да не бъдат наранени. Предпочитат да си чатят, отколкото да се виждат и да си говорят. Това не мога да разбера. Казах им го.
- Как реагираха?
- Усмихваха се.
- Мнозина ви смятат за сухарка, но всъщност сте усмихната и много лъчезарна.
- Всяка сутрин се поглеждам в огледалото, усмихвам се на себе си и казвам: „Добро утро! Давай все напред и нагоре!”.
