"Възвишение" ала дебилиада, или поредният български компромис с вечните мечки Рачков и Бахаров на фона на Стара планина
Емоции и режисура като от индийски сериал, псевдо драматични кървища и евтина употреба на патриотизма и фолклора. Нещо като "Мера според мера", нещо като "Записките", нещо като нищо на света
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Тотална гавра с фолклора, евтина употреба на патриотичната тема, пресилени и изкуствени сцени на кървища и смърт, режисура като от тв сапунка и… много добри актьори, затиснати от комплексарски сценарий.
Такъв вкус оставя прехваленият филм „Възвишение” у напълно обикновен зрител като мен, без претенцията да разбирам от киноизкуство. Затова ще подкрепя горните твърдения не с похватите на кинокритиката, а с нещо по-реално – обстановката от кинозалата и зрителските емоции. Нищо, че куп медии го прехвалват, не за друго, ами защото си е наш, а и защото познават режисьора Виктор Божинов и няма как да го обидят...
Филмът обаче може да бъде наречен добър само в смисъла на българския компромис.
Киното е един от известните мултиплекси в столичен мол късно вечерта, но билетите за широко прононсирания като блокбъстър с видно огромен рекламен бюджет филм „Възвишение” са разпродадени още през деня. Залата е пълна с млади хора, тръпнещи да бъдат заразени с патриотизъм, да се докоснат до героизма на предците си.
В първия половин час запазват надежда, че това все някога ще се случи, запленени от прекрасни зимни кадри, в които Димитър Общи и бандата му правят засада и обир. Гледките, заснети от дрон, все още са интересни, близките кадри на напрегнати мъжки лица - също. Всички са в очакване на завръзката на сюжета и дори забравят да си ядат пуканките.
Времето обаче минава, минава, а така чаканата кулминация все не настъпва. Напълно ненужните гледки на борови, дъбови и букови гори от летящата камера започват да отегчават. Безкрайните близки планове на безизразни лица в опит да се внуши драматизъм не надхвърлят емоцията на индийски сериал. Тук вече масово зрителите започват да се пропукват и залата се превръща в кошер, едва заглушаван от дразнещо силната музика в нарочените за драматични моменти от филма.
Някои си приказват или ровят из фейсбука, други направо стават и излизат за по една цигара, после се връщат и биват заместени от нови и нови тълпи навън и навътре. Интересът им е вече безвъзвратно изгубен. Мяркат се, разбира се, и истински патриоти, които нервно се карат, че се шуми и че ги вдигат час по час от столовете им. Те са убедени, че са длъжни да изтърпят докрай мъчението, не за друго, а защото си е наше, българско, и каквото и да е, трябва да си го харесваме и благотворително едва ли не да си купим билети…
След първия час и половина обаче дори и някои от тях деликатно се измъкват за глътка въздух от оцъклените погледи на главните герои, имитиращи Малката булка в момента, в който разбира, че женихът й не харесва супата, която му е сготвила.
И така 150 минути, или добре, хайде – 145, защото в последните вече всички измират, та си настава същинско мъртвило. И накрая пак дрон, пак архаизми, пак приказки за любовта, пак възстановки на "Мера според мера" и "Записки по българските въстания".
Не че актьорите не са добри.
Е, като изключим мечките Захари Бахаров и Юлиан Вергов, наред с Димитър Рачков, вклинени с по някоя реплика в ролята на...мечки – просто да има известни имена за привличане на публиката. А и те толкова и си дават зор, мумифицирани като в етнографски телевизионен театър от средата на 70-те.
Някой вече го каза - като герои от мюзикхол на Хачо Бояджиев.
Поносими са Филип Аврамов като Димитър Общи и Алекс Алексиев като Гичо заедно с по-малко познатия на широката публика Стоян Дойчев. Заплетени са обаче от присъщите на родното кино още от соцвремената високопарност и патос. Направо на квадрат.
Особено в архаичния изказ, следващ уж изцяло диалозите в романа на Милен Русков, но на моменти напълно нетипичен за времето си. Три изречения, пълни с архаизми, и после две съвременни… Най-странно от всичко е, че репликите са масово на македонски диалект, пълни с типични за тази област думи, а действието се развива край Ямбол.
Както се казва – нерде Ямбол, нерде Стамбул. Същински тюрлюгювеч.
Същото се отнася и за подигравката с българския фолклорен бит. Къщичките с външност и интериор в стил картичка на Копривщица са автентични домове от средата на 19. век само в главите на екипа на филма. Яденето на мезета и луканки посред лято - също. Но пълното безумие настава при костюмите на актьорите, лъскавки и извадени сякаш от гардероба на ансамбъл „Филип Кутев”, ама почти.
Режисьорът можеше да си направи труда поне един телефонен разговор да проведе с експерт по темата. Тогава щеше да знае, че няма абсолютно никакъв начин българска жена от онова време да ходи с цървули на бос крак и да излезе от дома си с разголени крака или непокрита глава. Миксът от носии, събрани от всички краища на страната и скалъпени в уродливо уронващи фолклора ни ансамбли, също не подлежи на коментар.
Сценарият е откровено комплексарски, също типично за българското кино. Музиката е шокиращо гротескна с опита да се пресъздаде някаква епична героичност само звуково, без това кореспондира на кадрите. Драматургия – нулева, никакъв заряд, равна и без „възвишения”. Усещането е, че целта не е да се завладее емоционално зрителят, а да изпъкне професионализмът на екипа, стоящ зад филма.
Самодостатъчност.
Има напълно ненужни и отегчаващи зрителите паузи, в които героят реди до припадък много мъдри мисли, камерата се мести до замайване от небето към лицето му и обратно, а зрителят се чувства като дебил.
Докога българските режисьори ще гледат на зрителите си, както депутатът проф. Иво Христов на избирателите си – 80% дебили? Защото именно по такъв начин са поднесени посланията на режисьора – като от много извисен философ, ползващ дразнещо прости похвати, в напъна си да достигне до много елементарната си публика.
Аман от халтури!
