ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Голямо рязане пада в момента, включително и онагледено чрез видео, в което осъден бизнесмен си реже пръста - нещо като повторение в по-малко кървав вариант на онова ужасяващо зрелище с рязане на главата на жив човек, осигурено от руските служби в с пропагандна цел срещу чеченските им противници, услужливо показано без замъгляване и редакция в централните новини на БНТ преди 15 години.
Пак по онова време корпорацията Мултигруп, налапала поне половин България, обяви, че било време „гущерът да си отреже опашката”. Прословутата статия с това заглавие, публикувана в партийния орган „Дума”, беше подписана от корпоративния бос Илия Павлов, но, като стана ясно доста по-късно, е била написана всъщност от младия Георги Кадиев. Той въплъщава новото поколение партийни функционери с няколкото си качества: на журналист от в. „24 часа” (по онова време), а след това и успешен бизнесмен в енергетиката и напорист политик от БСП, лансиран от енергийното лоби на червените за високи постове в партията и администрацията.
Припомням статията от „Дума”, за да си дойдем на думата, че периодично у нас, след корупционно преяждане с власт и пари, започва едно ритуално рязане на нещо за пред публиката. Съвпадението с рязането на малкия пръст на едни малък човек от бизнеса може да е случайно, но няма как да е импровизация неочакваното на пръв поглед отрязване на един от най-приближените до премиера Борисов министри, като Мирослав Найденов.
Получава се като на пленум на ЦК на БКП едно време, когато партийният змей си режеше по някой член, за да нахрани хорското мърморене с люспене на високо ниво, пазейки по този начин от инфекции висшето ръководство. Процедурата беше напълно в духа на средновековното схващане за лечение чрез кръвопускане. Както се казваше в онзи виц, пленумите на ЦК били като сборище на канибали, на което един от тях цопва в казана, за да хапнат останалите.
От липсата на реакция от страна на отрязания Мирослав Найденов, даден на прокуратурата по обвинения с повече от три години давност, не личи той да изпитва истинска болка. Ако ти, читателю, получиш нож в гърба и си още жив, и в състояние да се бориш, няма ли поне да извикаш от гняв? В смисъл- ако си сигурен, че това е именно нож в гърба, а не лечебна инжекция за премахване на главоболието?
Работата прилича малко на онзи сюжет, в който същият този министър беше буквално подсечен през краката от Бойко Борисов пред журналистите при едно правителствено посещение в Япония, където премиерът-каратист показа по дебелашки начин склонността си да рита по кокалчетата подчинените си за развлечение на зяпачите. Голям майтап беше, а Миро (както свойски го наричаше в студиото си набеденият за телевизионен гуру на властта Николай Бареков преди да си отреже опашката на хамелеон и да се възправи от екрана като пръв побратим на протестиращите), търпеше и се усмихваше. Сега, както изглежда, само търпи…
От публиката също се иска търпение, но и вяра, че ГЕРБ са безпощадни в самокритиката. Ще видим до какво ще доведе това предизборно рязане на живо месо с изтекъл срок на управленска годност от организма на абдикиралата власт и дали няма да се окаже, че всъщност отстраняват един мазол, причиняващ временно неудобство в ботушите Цветанов и Борисов по време на похода им към властта. Един вид педикюр за разкрасяване на краката, които избягаха от отговорността за управлението, което обаче смятат, че им се полага пак.
(Само)отрязан е напълно от публичността като с нож обаче самият Бойко Борисов. Очевидно се надява да отреже лошия спомен, че е бил на власт и да се яви в избран от него момент, за да ни спасява от онова, което причини на държавата в онзи отрязък от време, с който толкова се гордееше, режейки лентички в позата на „строител на нова България”. Защото Борисов бутна България по стълбите и зае изчаквателна позиция над гърчовете й. След което насъска пропагандата си срещу линейката на президента. А когато в болницата на служебния кабинет позакърпят пациента, ще се направи на кавалер, готов след изборите да изведе България под ръка от реанимацията.
От блога на Иво Инджев.
