Последвайте ни в Google News Showcase
Задава се Рождество, за някои нашенци това е поредният почивен ден, за други – празник на Духа, за трети календарен повод да се отдадем на трапезни страсти. Тези между нас, които имат съвест, ще си сторят своя скромен отчет пред мъртвите си родители и прародители, ще обърнат още една страничка от живота си. И ще започват да изписват следващата.
Годината ни беше наказателна – нещастията изведнъж се материализираха, наводненията продължават, съсипията на покъщина – също. До там си изоставихме държавата, че не се знае кой стопанисва малките и не толкова малките язовири, кой да чисти леглата на реките, кой трябва да ни даде акъл, че поне да си застраховаме къщите – за всеки случай...
Оказа се, за пореден път, че щом нямаме нито акъл, нито пък искаме да го търсим – ще страдаме. Обикновеният българин продлъжава да е много наивен чиляк – по детски чака някой да се погрижи за него. Ако е дете – разбирам. Но ако отдавна не е, значи е инфантилен, интелектуално недоразвит, нещо като малко малоумен. Ако не може да знае коя дига ще се скъса и кога реката ще залее двора му, нека поне си направи застраховка на имотчето срещу природни бедстви. Защото догодина може да се случи същото. Казано е: дай, за да получиш, почукай, за да ти се отвори, поискай, за да ти се даде. Но ако си тъп, то е за цял живот. И до гроб даваш заето.
Същият наивитет прилагаме и към политиците. И избранниците ни са досущ като нас: не са в час за йерархията на света, нямат вродени, извисени добродетели, не правят разлика между знание и познание, нито що е мъдрост и премъдрост. И те като нас, си мислят, че сме сами в тази вселена. И се държат като алчни пирати срещу безпомощни корабокрушенци. Но някога изпадналите в беда са викали по морза „SOS!“, което в превод означава: „Спасете нашите души!“. Докато днес масово крещим: „Спасете нашите тела!“
Живеем най-вече заради телата си и почти никога не се сещаме за душите си. Причината? Че повечето от нас не вярват в нищо. Дори, че в този свят не се сме сами. Че извън планетата ни има и друг вид разум, и други видове животи, и други по-съвършени или по-несъвършени от нас същества. Но масата от атеисти и егоисти у нас е предобладаваща. За това най-неоправданато и потискано малцинство в държавата ни не е циганското, а онова, включващо граждани с християнски морал, с човешко достойнство и с национална свяст.
Погледът на повечето българи спира до Горе, до властта в страната ни. Но до по-НАгоре не отива ни полетът ни мисълта ни, ни окото на разума ни. Живеем като червяци – забити в калта на бита, а се водим човеци – животни с творчески възможности.Повечето българи не могат да си обяснят причините за личните им и обществени неудачи, защото не искат да се погледнат отстрани или да се видят отгоре. И не провиждат дори по-прости и видими неща: не може да гласуваш за тарикати и да не бъдеш измамен от тях. Щом си дал гласа си за егоисти, защо разчиташ на тях, че ще се замислят за общото благо? И сетне се чудим, че развитието на обществото ни е забавено. И ние, като политическата ни каста, нямаме в главите си поне един ход напред, а гледаме да оцелеем от днес за днес. Това се нарича цигания.
Нашите институции не влагат чувства и средства в утрешната реколта от българи. Какви трябва да бъдат, по какво да не приличат на нас, в какви обществени условия ще растат и виреят, как да ги задържим тук, за да въртят колелото на родната история, а не да отдават ум и интелект на други държави и народи. Но и ние, избирателите, не искаме подобни неща от народните ни представители – искаме само едно – да ни оправят живота. Как? Как да върнат на алкохолика изпитите пари, как да върнат на комуниста, обран от своите бандити, пенсионния му фонд, на металурга – приватизираната под масата леарна, на стареца – младостта, на неграмотния – образованието?
Всяко действие има последствие. Но като народ не щем да осъзнаем това. Искаме своето, личното, прецаканато. За общото – не ни е еня. После сме нямали национален отбор като хората. Ами къде ги хората? Къде е нацията, осъзната като мнозинство и това мнозинство да води малцинсвото със себе си, а не да го остави да загнива в собствената си природа.
Такава ни е и интелигенцията. Чувам, че след уличното кукуригане, крякане и вайкането срещу Слави Бинев, и след оттеглянето му, някои да се радват и да викат: „Победа!“ Каква победа? Нима данък добавена стойност – ДДС – падна за българската художествена и научна литература, за български пиеси, за изпълнения на български фолклор или за национална класика? Нима бе въведен данък Култура от 2% към цената на всеки литър гориво и към цената на всеки киловатчас произведена зелена и червена енергия? Нима, след 25 години, политиците ни отново си върнаха уважението към нашите творците, към интелектуалната част от обществото ни?
Не. Те пак ще ухажват най-вече безработните, пенсионерите, ще обещават на болните, че ще оздравеят със здравната реформа, но няма да си мръднат пръстта за моралното здраве на бъдните поколения. У нас партийните елити турят акцент най-вече върху социалната грижа, но тя е само част от по-голямата грижа, наречена националната политика. Националната политика включва в себе си социалната, а не обратно.
Накрая ще цитирам писалката Неда Антова, която по повод книгата й „Съвършената“,посветена на Преподобна Стойна, пише: „Животът не е за еднократна употреба. Но явно още не познаваме тайните на еволюцията и цикличността в развитието ни. Трябва да свикваме с мисълта, че животът не е просто инцидент с продължителност 70-80 години. Време е да приемем разумната възможност, която ни е предоставена: да умираме по-съвършени, отколкото сме се родили. При това хиляди пъти.“
Но млъкни сърце, иде Рождество. Нека Бог ни дари със здраве, със здрав ум и здрави помисли. А ние да пожелаем на всички българи по света: „Бъдете споходени и утешени, възвишени и осмислени!“
