Доц. Антоний Гълъбов в ПИК и "Ретро": „2 в 1“ – изненадващо лоша комбинация
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Не е вярно това, че едновременното провеждане на извънредни парламентарни и редовни президентски избори „ще спести пари и време на избирателите“, както ни убеждава Румен Радев. Не е вярно това, че няма значение дали парламентарните избори съвпадат с първия или втория тур на президентските. И не, не е вярно това, че от подобно механично съвместяване може да спечели някой друг освен самия Радев. Закупуването на до 2000 допълнителни машини ще намали до минимум „спестяването“, а едновременното провеждане на изборите не пести време, а поражда нови рискове пред почтеността в изборния процес.
Не е вярно и това, че „нямало друг начин“. През изминалите седмици бяхме свидетели на взаимно „напасване на календари“ между парламента и администрацията на президента. Радев забави с повече от две седмици процедурата по връчването на проучвателните мандати, а парламентът избра двете последни възможни дати за провеждане на президентските избори. Така стигнахме до „2 в 1“, а това е всичко друго, но не и „изненадващо добра комбинация“, както гласеше едно рекламно мото.
Основният риск пред изборите е вероятната ниска избирателна активност. На 11 юли постигнахме най-ниското участие на българските граждани в парламентарни избори от 1990 г. досега. Поне две групи причини биха могли да ни доведат до ново „електорално дъно“ от порядъка на по-малко от 2 500 000 избиратели. Първата от тях е свързана с техническото усложняване на вота, при който на една и съща машина ще трябва да се гласува за два различни избора. Втората група от причини е в сферата на обществените нагласи и е пряк израз на обществените оценки за дейността на 46-ото Народно събрание. Разочарованието може да демотивира нови групи от избиратели. Но към тях трябва да бъде прибавен още един елемент – негативният им ефект.
Парламентарните и президентските избори се различават съществено помежду си. Нямаме предишен опит в съчетаването им, но е сигурно, че паралелното провеждане на предизборните кампании за парламент и президент няма да бъде пълноценно. Едната кампания ще „потопи“ другата. Точно в това се състои част от сценария на Радев – общественото внимание да бъде насочено към президентския вот, а не към избора за Народно събрание. Всички предпоставки за това ще бъдат налице – служебното правителство ще продължи да работи в негова полза, всички критики ще бъдат насочени към парламента и политическите партии, а в това време Радев ще продължи да рецитира своите изтъркани клишета.
Досегашната практика показва, че българските граждани разбират, че най-голямо значение имат парламентарните избори. Ако политическият залог на президентския вот е само в това дали Радев ще получи втори мандат или не, то от парламентарния вот ще зависи как ще бъдат управлявани общите ни дела през следващите месеци. И все пак именно заради разочарованието от политическите партии е напълно възможно този сценарий да успее.
При съвпадение на двата вота политическите партии са изправени пред сложен избор. Ситуацията напомня местните избори, при които всяка партия се стреми да има свой кандидат за кмет и листа за общински съветници. Този избор се усложнява при съвпадение на парламентарните избори с първия тур на президентските. Очевидно е, че никой не е в състояние да спечели вота за президент на първи тур. За това би било необходимо да са гласували повече от половината от всички български граждани, имащи право на глас, и кандидатът да е спечелил повече от половината от тези гласове.
Ако парламентарните избори бяха назначени едновременно с втория тур на президентските, очакваната по-ниска избирателна активност би могла да застраши преизбирането на Радев. При първия тур ситуацията ще бъде различна – той ще се стреми към влизане на балотаж като първи претендент, а по-ниската избирателна активност няма да застраши непосредствено плановете му.
Радев няма да бъде кандидат на БСП. Той не желае да е партиен кандидат, защото разчита, че ще може да постигне подкрепа от различни политически партии, които да формират зависимо от него мнозинство в 47-ото Народно събрание. Точно затова досега никой не го е „припознал“ като свой кандидат. Радев лансира кандидатурата си през месец февруари, за да окаже влияние върху кампанията за редовните парламентарни избори на 4 април 2021 г., но и за да избегне риска да бъде номиниран от конкретна партия. Избирателите на БСП ще бъдат поставени отново в ролята на подкрепящи кандидат, който не е избран от тях, но може да продължи да им обещава, че „няма да предаде левите хора“. Каквото и да означава това.
Партиите трябва да реагират на този сценарий, лансирайки свои кандидати за президент и вицепрезидент. Подходящият подбор на кандидати би могъл да увеличи подкрепата и за партийните листи, но е възможен и точно обратният ефект. Късното номиниране на кандидати означава, че ще трябва да се разчита на фигури с доказан публичен авторитет, но това означава, че партиите би трябвало да адаптират предизборната си стратегия с тях. Освен всичко друго тези кандидати би трябвало да са в състояние на втори тур да консолидират подкрепата си срещу кандидатурата на Радев.
Единственият шанс за това е парламентарно представените в 45-ото и 46-ото Народно събрание да обяснят на избирателите защо те се провалиха. Това изглежда по-лесно за ГЕРБ-СДС, които сравнително бързо и ефективно заеха ролята на опозиция. За ИТН това също не е проблем, тъй като те вече изработиха своя разказ за предателството, а по отношение на всички други въпроси ще се придържат към утвърдената си тактика: „Няма да те питам, на-нанай, на“. ДПС има всички шансове да постигне с лекота подобна цел и дори да увеличи подкрепата си.
За БСП това няма да бъде лесно, най-малкото защото няма да има свой кандидат за президент, а ще трябва да обясни как събирането с други леви формации е довело до по-слабия ѝ резултат на предишните парламентарни избори. Твърдението, че е била „конструктивна и диалогична“ няма да е достатъчно, за да върне доверието на левите избиратели.
Тази задача изглежда много по-трудна за ДБ и за ИБГНИ, защото те трябва да обяснят как приоритетите им за „съдебна реформа“ се отнасят към дневния ред на българското общество. Предварително пакетирани като „партии на протеста или на промяната“, те ще трябва да се „разопаковат“ и да се завърнат към своите собствени избиратели, ако искат да постигнат по-добър резултат.
Основният въпрос, както винаги, е в това какво ще чуят и ще поискат да разберат българските избиратели, преди да вземат решение дали да участват в избори „2 в 1“ или не.
