ЕКСКЛУЗИВНО! Статията на Иван Костов в "Работническо дело" взриви фейсбук! Вижте какъв демагог е Командира!
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Прословутата статия на Иван Костов „Никаква отсрочка”, публикувана на 30.11.1989 г. във в.”Работническо дело”, разбуни духовете в интернет.
Социалните мрежи кипят от коментари за двойнствената същност на човека, който унищожи СДС и съсипя дясното.
В опит да оправдае демагогията си, Командира я беше публикувал на Фейсбук страницата си преди години, като написа следния коментар:
Публикувам статията си „Никаква отсрочка” от в.”Работническо дело”, която повече от двадесет години е повод за некомпетентни и злонамерени коментари от хора, които или не са я чели, или нямат капацитета да я разберат.
Гордея се с написаното на 30.11.1989г. и днес заставам уверено зад всяко изречение в нея. Изключение прави последният абзац, който добавих по настояване на редактора, за да бъде публикувана статията.
Всеки заинтересован може да я прочете и сам да оцени стойността й и мотивите ми да я напиша.
И днес се вижда, че Костов не изменил на двуличното си поведение в политиката, в която днес е намърдал протежето си Радан Кънев.
Статията в "Работническо дело" ясно доказва какъв човек е Мавъра:
Непосредствен подтик да поискам думата е „кръглата маса“: „Състояние и проблеми на българската икономика“, излъчена по Българската телевизия в петък, 24.IX., вечерта. Участващите в нея видни български икономисти се обединиха около становището, че на страната е нужна стабилизационна програма. Стабилизационна програма или радикални реформи? Това е въпросът, който сега концентрира в себе си непосредствените и дългосрочните интереси на нацията. Искането за стабилизационна програма е продиктувано от кризисното положение на икономиката. Колебливите, некомпетентни и половинчати опити за реформи създадоха допълнителни трудности и противоречия, защото разстроиха редица стандартни механизми на икономическата система, без да ги заместят с нови, по-ефективни. Затова стабилизационната програма може би ще даде временни облекчения и частични подобрения на положението. Те ще се дължат на връщане към рутинните средства за управление и старите, изпитани икономически структури, т.е. тя не може да бъде нищо друго освен икономическа реанимация на катастрофиралата командно-административна система.
За една-две години ще бъде отложено решаването на историческите проблеми на българското преустройство. Такова решение разчита да отстрани грешките на бившето ръководство на страната, но по никакъв начин не засяга икономическите, политическите и идеологическите устои на познатия ни социализъм. Наистина, ако сегашната криза се дължи на пропуски и слабости в управлението, както се твърди, стабилизационната програма ще бъде в руслото на желаните от всички реформи. Това ще бъде така само ако кризата наистина се дължи на неправилни решения. Такава постановка решително се отхвърля във всички реформиращи се европейски социалистически страни. Радикалната политическа и икономическа мисъл вижда причините за общото за всички кризисно положение не в грешки на отделни политически дейци, а в създадените след войната стопански структури и тяхната система за управление. Причините са в системата на днешния социализъм. Когато, за кой ли пореден път, се искат от нас доверие и търпение, то е не за да се започне дълбока промяна на съществуващата икономическа система, а за нейната реставрация, за основен ремонт. Защото самата постановка за болното общество и компетентните, номенклатурни лекари, определянето „от горе“ на концепция за всяко производствено звено, новите опити за освобождаване на „излишната работна сила“, строгата дисциплина за съсредоточаване на валутните средства и накрая обещанията за „реформа“ със силите на управленския апарат, фирмите и „дори“ трудовите колективи не означава нищо друго освен опит за вдъхване „второ дихание“ на досегашната система.
Нека допуснем, че стабилизационната програма е дала възможно най-добър ефект, като е постигнала икономическото положение на Чехословакия – стабилно жизнено равнище, слаба инфлация, богат пазар и ограничен дефицит. Ще означава ли това, че ще бъдат удовлетворени националните икономически и политически искания. Очевидно няма да означава. Вместо 50, на улиците ще има 250 хиляди протестиращи граждани, защото те протестират срещу системата. Не желаят повече този команден ред, тъй като си дават интуитивно сметка какви са неговите неизправими недъзи. Официалната доктрина продължава упорито да отказва признаването на органическите пороци на системата, а те са:
Неспособност да създаде ефективна организация на труда.Трудовата мотивация се разпада, защото не се поддържа от нормални стопански механизми, а от командно-силови средства. Излишните работници, служители, научни сътрудници, артисти и пр., растежът на „не заработени пари“ при едновременното спадане на интензивността, разлагането на трудовата и технологичната дисциплина са само последица от разрушените стимули за труд. И най-добре отремонтираният административен механизъм не е в състояние да го възстанови, да създаде конкуренция за всяко работно място, здраво съперничество и принуда там, където не достигат навиците, желанието и опитът. Дълбоките разстройства на трудовите отношения, с които апаратът се бори от времето на своето съществуване, са недвусмислено доказателство, че познатият ни строй няма ефективно решение на най-същностния проблем за всяка икономика. Хората престават да се трудят.
И ако демократичните преобразувания отстранят политическата и идеологическата патерица, която задържа административната организация на труда от пълно разрушаване, то стабилизационната програма ще влезе в пълно несъответствие с духа на обществените реформи. Неспособност да задържи лавината на дефицита и инфлацията. Инфлацията бе призната за проблем №1, но не е дадена точна представа за противоречията й. Всъщност през 80-те години бяха преминати допустимите граници на дефицита и инфлацията и те доведоха производството до криза. От 1985 г. тази криза се задълбочава. Налице е свиване на обема на производството и спадане на реалните доходи на народа. Стабилизационната програма ще се опита да спре тази криза с познатите ни средства, но нали точно те доведоха до сегашното положение. Те задължително усилват инфлацията и дефицита и прегряват отдавна нагрятата икономика. Това е все едно да правите движения на катерещ се алпинист, при положение че вече падате от скалата. Следователно искат да се съгласим с познатата терапия, чиито противопоказания са по-нататъшно разрушаване на икономическите основи на обществото.
Неспособност да премине в слединдустриалния стадий.Административната система е показвала досега, че познава само един път за разрешаване на проблемите – този на екстензивния индустриален растеж. С разпалената подкрепа на почти всички участници в петъчния разговор нашето народно стопанство отдавна е преминало всякакви разумни граници на индустриализация – делът на промишлеността у нас е два пъти по-висок от този в развитите капиталистически страни; надминаваме с 10–12 пункта дела на промишлеността във Великобритания от времето на нейната най-висока индустриализация. Тези порочни стопански структури не са случайни.
Създадени са, за да поддържат опората на административната система. Крупната администрация е закономерно следствие от свръхиндустриализираната икономика, а не причина за нейната криза. Системата има своя логика на функциониране. Премахването или репресирането на администрацията ще разгроми устоите на производствената организация, без да ги замести с други. Наистина опитът да се рационализира икономическата структура ще срещне остра съпротива. Но стабилизационната програма само ще усили още повече „структурните напрежения“ и следователно не е в направлението на радикалната реформа.
Неспособност да развива научно-техническия прогрес. И освен на свръхиндустриализираната структура тази неспособност се дължи на редица защитни механизми, които гарантират господството на апарата. Това са: първо, отстраняването на научно-техническата интелигенция от управлението на производството, от отговорността да усъвършенства технологията и качеството на продукцията. В рамките на крупната държавна индустриална фирма никога не се генерира отвътре научно-технически прогрес. Той се създава в бюрократизирани научни институти и се налага силово. Така са постигнати едновременно три цели: отнета е стопанската сила на интелигенцията, създадено е противоречие и дори несъвместимост между нея и производствения персонал, тя е поставена под институтски контрол; второ, не се допуска разгръщането на т. нар. не социалистически стопански форми – частна инициатива, кооперативи, акционерни общества, класически фирми. Многобройните забрани, крепящи устойчивостта на системата, са насочени по същество срещу личното творчество, предприемчивостта и стопанската активност на хората. Но научно-техническият прогрес е дело на човешкия фактор, на човешките качества, т. е. точно на това, което с всички сили у нас се неутрализира. Колективизмът на индустриалната армия и духът на принудително единство, с които сме пронизани, никога няма да бъдат почва за развитие на нужните ни човешки качества. Ние сме трагично различни от това, което трябва да сме, и сега ни казват, че трябва да си останем такива.
Неспособност за вграждане в световното стопанство.Отправените в ефира предупреждения какво не трябва да правим за отварянето ни към световния пазар, консервативната, затваряща страната външна стратегия, отказът да се атакува синдромът на държавния външен монопол и неговия механизъм, призивите за строга дисциплина в името на запазване репутацията на добър длъжник са израз на господстващата досега външноикономическа доктрина. Вярно е, че причините за дълга не са единствено в разхищенията, но те не са и в грешките, както се опитват да ни убеждават. Световното стопанство изхвърля с нарастваща центробежна сила нашата и подобните й икономики. Причината е, че има генетична несъвместимост между административните им структури и световния пазар. Опитът да се имплантират в неговото тяло винаги ще завършват неуспешно. През последните 12 години непрекъснато проявяваме неспособност да се приспособим към световния пазар – не сме в състояние да подобрим условията на търговията си, губим непрекъснато позиции в световния експорт, лавинообразно натрупваме дълг в конвертируема валута. Наистина световният пазар е най-дефицитен “ресурс” за слабия производител, но той е и сфера на неограничени възможности за добрия. Административната система е доказала, че не може да направи нужния пробив. Сега трябва да разчита на таланта, подготовката и амбициите на професионалистите. Само те могат да пробият на световния пазар, както “Булгариен винтерс къмпани”. Трябва да им се даде възможност да го правят.
Неспособност за качество. Без нормализация на паричната сфера, без „пазар на потребителя“, какъвто административната система никога няма да бъде в състояние да създаде, не може да бъде решен проблемът с качеството. Няма да има икономически стимули за непрестанното му повишаване. Но без това никой от посочените по-горе проблеми не може да бъде решен. Ниското и влошаващото се качество е щемпелът, който времето постави на системата и я изправи пред неизбежна развръзка – нормализацията на пазара и паричната сфера неминуемо ще ограничат, а впоследствие ще разрушат съществуващите икономически структури.
И така от нас се иска отсрочка, за да се задържи разпадането на командния социализъм в името на временно вероятно подобряване на потреблението на населението, но с цената на това да се върви в противната, а не в нужната на реформите посока. Ще си послужа с жестока аналогия. Пред нас е раждане, носещо смърт. Трябва да избираме дали да спасим детето и да жертваме родилката, или да загубим детето, а след него в недалечно бъдеще и родилката. Изборът е съдбоносен. Отглеждането на новото крие много рискове и ще убие нещо във всеки от нас. Много човешко е да се стремим да запазим познатото, да задържим статуквото, без да вдигаме поглед към бъдещето, защото знаем, че там ще видим как то загива. Трябва да се решим.
Ако не се решим сега, след една-две години политическият кредит от народа ще бъде безвъзвратно похарчен. В името на какво? В името на отлагане на решението. Никой няма да ни гласува доверие, когато катаклизмът ни принуди да се съгласим с това решение. А за сегашния труден, съдбоносен с избор се иска доверието на народа. Той го дава днес, но няма да го даде утре. Никога няма да сме в такава ситуация, която ще ни позволи без болка и драматизъм да се решим на радикални реформи. Следователно въпросът е да се решим веднага. Има неща, които стоят над всяка партийна платформа, над всякакви класови и групови интереси. Това са стремежите и ценностите на нацията. Контролът върху националното богатство, суверенитетът върху земята и ресурсите, правото на бъдещите поколения за избор, с които, както видяхме, започнаха престъпно да търгуват в името на временно запазване на политическата власт, трябва да останат за народа. В днешния бурен и бързо променящ се свят ни заплашва загуба на икономическия суверенитет. Запазването му изисква да се вземе смело решение в полза на реформите. Противното ще означава още по-пълно изтощаване на стопанския потенциал на страната, а след това проникване на чужди фирми и монополи, които ще ни лишат от собствените ни ресурси. В това отношение не трябва да има никакви „илюзии“. Никой няма да дойде, за да ни помогне.
Ще дойдат, за да правят тук своя бизнес. Националното достойнство изисква да не се чака и предизвиква такъв развой на нещата. Не е в българския характер да се втурнем с отворени обятия и увиснем на шията на чужденеца. Може би има хора, които не биха имали нищо против „щастливото посрещане“, но това е само защото не си дават сметка за последиците. Опитът на развиващите се страни показа на мнозина измежду нас какво следва след първоначалната еуфория. Щом икономистите сме доктори на обществото, трябва да бъдем честни пред хората. Радикалната реформа ще породи остри затруднения, ще влоши социалната гарантираност, ще наложи временна загуба на работното място и чести преквалификации, безработица за тези, които не са в състояние да отговорят на новите изисквания, ще иска от нас отказ от досегашното „равенство“, изключение от което беше само номенклатурата, и приемане на имуществена диференциация като цена за развитието. За няколко години ще спадне жизненото равнище на всички. Равновесните цени ще премахнат дефицита, но ще засилят инфлацията, ще напълнят пазара, но много от стоките ще станат отново недостъпни. Ще трябва да се научим да ходим самостоятелно, да се грижим сами за жизнения си стандарт, да престанем да чакаме да решават всичко вместо нас „от горе“.
В преходния период обществото ще се стреми да гарантира справедливост като равни възможности за образование, здравеопазване и минимален жизнен стандарт. След смелата операция единственото сигурно нещо ще бъде разгромът на командната система, а това какво ще създадем, ще зависи единствено от нас самите. В този момент исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи и така да даде шанс на бъдещето. В него тя вече ще съперничи на равна нога с формиращите се обществени и политически структури, но ще има това решаващо преимущество, че запазва ясен поглед за социалната перспектива от позициите на смела, радикална и подкрепяна от народа икономическа платформа. В противен случай ще плати докрай дадените в миналото кредити.
