Гражданите не вярват на униформените, те пък... на гражданите
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Убеден съм, че малко по-„порасналите” читатели, особено от пол мъжки, имат скъпи спомени около понятието „тревога” от казармата в т.нар. социалистически времена.
За онзи иначе драматичен момент (все пак те вдигат да защитаваш Родината) обикновено предварително знаеха поне три групи хора (извън „по-горното командване”).
Първо, знаеха съответните офицери. И имаха строги указания да не се напиват кански „във вечерта преди”. Второ, знаеше и целият наборен личен състав, че в нощта „преди тревогата” не трябва да спазва навика си да изчезва от „района на поделението”. Сиреч не после да го търсят, а по-скоро преди това да го намират. Защото след това...
Трето, знаеха и гаджетата от околността на „района”. Паролата „утре няма да дойда” си беше „бе, предупредиха ни, че ще има тревога”. Бе, с една дума, за предстоящата „тревога” знаеше целият град, а понякога даже и вражеските разузнавания...
Извинявам се, ако с написаното дотук обиждам истинските бивши защитници на Отечеството. Ама просто съм го изживял като наборен войник (1972 – 1973 г.).
Да ти свири сигнала „Тревога” не кой да е, а флигор-солиста на Софийската филхармония Стефчо, си беше направо като шоколад за ушите. Да си забрави при „тревогата” автомата не кой да е, а друг „консерватор” (възпитаник на Букурещката консерватория) – Мангини, също беше кеф. А клет Дашко от АОНСУ, дето питаше „бе, некой да ми е видял пълнителите”, предизвикваше в наборническите ни сърца неудържима радост.
И съвети, че като няма патрони, да се надупи срещу турците и да ги неутрализира с боба, известен като „сорт артилерийски гръм”, с който ни хранеха от Държавния резерв. Така според нас и двете страни – нападатели и отбраняващи се – щяха да бъдат еднакво задоволени.
Хубавото на „тревогите” при социализма се състоеше в три неща: че бяха все учебни, а не истински; че неизменно завършваха с победа на „нашите” („червените”) над „противника” („сините”) и че неизменно получаваха от началството висока оценка, завършваща с похвали и награди.
Ами ако започна отзад напред, същото се случи и миналата седмица с „учението” пред НДК. След него МВР прибра награда от над 5 млн. лева. Потенциалните терористи бяха заловени до един, даже май и малко повече, отколкото беше по план. А най-хубавото беше, че такива (и слава Богу!) просто нямаше.
За разлика от преди обаче, днес си имаме и нещо като гражданско общество. Казвам „нещо като”, защото то и сега не спря да се държи, най-меко казано, доста странно.
Макар че всички медии да не спряха поне три дни предварително да тръбят какво ще се случи пред НДК, оказа се, че част от „обществото” така и не било разбрало. И си пиело из околните кръчми, докато внезапно не било „неправомерно задържано”.
Малка пък част от тази част – от т.нар. криминогенен състав, още толкова поне била научила за предстоящото учение, че в самия момент на провеждането му спокойно си се гърмяло на бензиностанция само на 4-5 километра от НДК. Освен, разбира се, ако не е следвала тактиката на Апостола, че когато потерята е заета, е най-спокойно за „работа” зад (или около) нея. В което май се съмнявам много повече, отколкото във факта, че просто не й пука нито от МВР, нито – като цяло – от държавата, която то уж представлява и „пази”...
В замяна на това обаче още в „деня след НДК” се оказва, че целокупното гражданско общество е прекрасно информирано за предупреждението на Държавния департамент на САЩ относно „евентуална опасност” от „терористичен акт” пред хотел „Плиска”. И че е по-склонно да повярва на една шашава история от „еднополов характер”, както скромно я представи г-н премиерът...
Ами тогава действително излиза, че ние – като държава, общество и част от някаква международна система, всъщност сме в състояние на четиристепенно вертикално разцепление.
От една страна, гражданите не вярват на МВР, че прави учение с цел да се подготви да ги предпазва, ако се наложи.
От друга страна, МВР не вярва, че гражданите не му вярват, и преминава към действия от рода на „неправомерно задържане”, което на свой ред предизвиква негодувание.
От трета страна, гражданите се оказват по-склонни да вярват на съобщение от американското посолство, макар и с откровено хомосексуално естество, отколкото на родните правоохранителни органи.
И накрая, но не и по важност – т.нар. криминален контингент много точно е схванал колко свободно може да си действа, щом е толкова очевидно отсъствието на горните три „вери”.
Та тук май ме напира да се запитам – ами ако „тревогата” пред НДК не беше учебна, а истинска?
В коя от трите „невери” щяхме евентуално да „поверваме”? Или щяхме, както май ни е навик, да се примирим с четвъртата?
