За Близнашки, агент Димитър, Гоце, протестърите и други проявления на мимикриращия живковизъм
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Всъщност комунизмът никога не си е отивал. Тук имам предвид онзи устойчив психофизичен статус на всепобеждаващите мимикрия и кариеризъм – отвъд идеологиите, принципите, времето…
Иначе казано – живковизмът, ако решим да персонифицираме спрямо националната ни характерология.
„Проклети да са Живков и живковистите”, написа на един бял лист поетът – партизанин Веселин Андреев и се гръмна. Това се случи веднага след падането на режима през 1989 г.
Е, поетът си отиде, но живковистите останаха. Като отрицание на морала. И не само са сред нас, но и надменно продължават да ни управляват, мимикрирайки.
Днешният премиер – съветник на Живков, партиен секретар, ученик на Йордан Йотов (“Чичо Дачо, борбата продължава”)…
Предишният и вероятно бъдещ премиер – охранител на Живков.
По-предишният – синът на Димитър Станишев, един от близките съратници на Живков.
Прокоба ли е това, закономерност ли? Докога хоризонтът пред нас и децата ни ще тъмнее под злокобната сянка на Първия и неговото обкръжение?
Типизацията на редовия живковист е лесно проследима исторически. Обикновено той е ренегат, който в определен момент и уж от принципни съображения се отрича от партията-майка, за да се посвети на нова, проевропейска кауза. Изживява катарзис, който лековерният избирател кой знае защо лесно опрощава и преглъща.
След това живковистът-ренегат-кариерист еволюира в седесар, царист, гербер, демократ за силна България, протестър или каквото му е угодно според обществената конюнктура. Изконна и дефинитивна обаче остава скритата или явната му зависимост от репресивния апарат на бившата Държавна сигурност.
На това сме обречени, след като единствени в бившия Източен блок не приехме Закон за лустрацията. Висшите комунистически кадри, касиерите на червените пари, ченгетата и обикновените доносници се окопаха завинаги сред управленския елит, сред бизнеса и медиите и сега репродуцират нови и нови кадрови назначения във властта. Независимо от партийната или коалициионна боя.
На това сме обречени и след като единствени в бившия соцлагер взривихме (буквално!) колективната си памет за тоталитарното време, заличавайки с инатлива експлозия мавзолея на Георги Димитров. В други страни подобни комунистически паметници се превърнаха в музеи на тоталитаризма, където свидетелствата за извращенията от онези времена съжителстват със свидетелства за зверствата на фашизма.
Комунизмът и фашизмът са еднакво уродливи проявления на антихуманизма. У нас обаче на тях се гледа като на безвредна екзотика, гримаса на времето. „Е, айде сега, бил комунист, бил партиен секретар, голяма работа, нали вече цяла година скача на площада заедно с протестърите. Поправил се е човекът…”
Дали „човекът” се е поправил, или ние сме непоправими наивници? Дали не правим избора си според моментната целесъобразност, а не според историческата перспектива и нравствените критерии? Търпимостта ни към живковистите и ченгетата проява на либерална толерантност ли е или конформизъм, нагаждачество спрямо силните на деня?
Агент Димитър продължава всяка неделя с екранните си проповеди. Включваш телевизора и се объркваш – коя година сме, кой век.
Един бивш президент на България е официално обявен сътрудник на Държавна сигурност. От това не произтече скандал, той не подаде оставка, напротив - сега отново се домогва до властта, създавайки си лична партия.
Новият премиер на България бодро рапортува: „Комунизмът е прекрасна идеология!” и „Чичо Дачо, борбата продължава”
Едни момчета и момичета цяла година крещят на улицата „Червени боклуци”, а после се прегръщат и снимат с най-червения измежду червените… Някои от тях дори стават министри в правителството му. Заразата е генетична - надежда всяка тука оставете.
И всичко това минава просто така. Защото живковизмът отново е победил, пак е на власт, дяволито се хили и намига от премиерския кабинет, от президенството, от централите на БСП, ГЕРБ, ДПС, АБВ, ДСБ, от парламента, прокуратурата, МВР, ДАНС, банките, от телевизионните студиа, вестникарските страници…
„Проклети да са Живков и живковистите!” – и буууум, куршум в собственото слепоочие.
