Зад „батко и братко” трябва да има и „татко”, или как изчезнаха 130 000 от червената каса в парламента
Последвайте ни в Google News Showcase
При политическите партии, в България поне, парите идват по шест начина – три познати и три мъгляви (без да броя модерните напоследък офшорки).
Най-старият е т.нар. членски внос. Ама от него не съм видял замогнала се ни една партия след 10 ноември 1989 г.
Виж, преди по ставаше. Даже си спомням, че с част от моя редовен внос от 10% от заплатата ми, платен във валута (работех в чужбина), като тогавашен член на компартията фактически съм спонсорирал и специализацията на един днешен отявлен антикомунист в Англия. Ама, както казват руснаците, „это было давно и неправда”...
Вторият (и най-сладък) съвременен начин партиите да се обогатяват е държавната субсидия. Всъщност той поради това и беше измислен – като видяха, че 10 години след „взрива на демокрацията” българинът окончателно спря да „верва” в мита за „членския внос”, политиците решиха да си дерат избирателя директно.
А то наистина е сладко. Гласуваш – и щрак, 11,80 лева годишно от джоба ти отиват за партията, която си предпочел. Поради което сега ще ни принудят и да гласуваме задължително, че да ги храним с още по-яки суми.
Третият начин са т.нар. дарения. Ако погледнете партийните отчети пред Сметната палата, направо ще се просълзите. Баба Гичка от село Гинци толкова се привързала към идеите на своята си партия (която и да е тя), че ежемесечно й дарявала половината от пенсията си. Защото и другата половина – 70 или 80 лева, й гарантирали охолен живот.
Да, бе! „Виж дали плува корабче в окото ми”, както беше лафът на някогашните зевзеци...
После идват мъглявите форми за събиране на пари. Ако тръгна от най-известната, преди време тя стана популярна като „батко и братко”.
Да, ама за да работи, зад гърба им трябва да има и „татко”. Или, както се оказа напоследък, може и да е „мама”. То, впрочем, в историята така е от столетия – реалният собственик на „учреждението” винаги е била „маман”, а работещите в него – просто „труженички”...
Само дето от близо четвърт век нещо схемата се пообърна. При социализма беше „тате носи, мама меси, ние с братко папаме”. Откакто обаче се оказа, че „тате и мама” (те и двамцата са си партиите де) възприели модерното либерално мислене, „ние с братко” май трябва и да им заделяме доста яка част от „папането си”...
Ами то това всъщност е съвременното разбиране на старата максима за пазарната икономика – аз на тебе, ама и ти на мене. И като че ли най-убедителен е примерът с новата „поразяваща ръка”, дето сега я прекръстили на „порожановата уста”.
Папа, ама и храни нагоре. И обратно – ако спре да храни, както вероятно беше решила при „тройната коалиция”, може би и нямаше да папа вече втори мандат на една управляваща партия.
Преди обаче да се стигне до това приятно за политиците, които и да са те, състояние, те трябва да се докопат до властта. Защото, знае се от теорията, че навсякъде, но най-вече по нашите географски ширини, корупцията е на първо място злоупотреба с власт.
А при демокрацията тя се получава чрез (и след) избори. С което стигам до втората мъглява форма за събиране на пари.
Известно е, че нашият парламент се състои „само” от 240 депутати. Не по-малко известно е, че шанс да се намърдат в него имат само няколко партии (осем в последния, половината от тях – с клизма).
Още по-известно е обаче, че за изборите се регистрират един билюк партии, 9/10 от които нямат посмъртен шанс да престъпят прага му. И накрая, връщайки се всъщност към началото, неизменно се оказва, че за тия 240 места кандидатстват средно по 5000 индивиди!
Ми облада ме едно неспирно любопитство да си изясня логиката на едно нещо, в което няма логика? Няма, ама има! И, обяснена с една дума, тя е проста – пак пари!!!
Оказа се, че нашето законодателство е свръхдемократично и спрямо мераклиите да станат депутати. От една страна, това е правилно. От друга обаче - ние тутакси го побългарихме.
Всяко едно лице, записано в листите за кандидат-депутати, автоматически получава т.нар. временен имунитет. Сиреч то после може и да не стане народен представител, но около 2 месеца преди изборите се ползва с правата да не бъде наказателно, полицейски, данъчно и с други преследвания.
За нормалните българи това вероятно е нищо. Но за едни хора то си струва по 20 000 лева (данните ми са от 2009 г.), срещу която сума те да получат 60-дневна „амнистия”, в която или да се оправят, или да се изчистят.
И ето тук се явяват лидерите на иначе електорално безперспективните партии. Но с добра оферта – продават срещу скромни суми кандидатдепутатски „индулгенции”. После парите ги няма, но и „индулгенцията” вероятно си е струвала.
С други думи – „пито-платено”. Още с по-други – „ти на мене, аз на тебе”. Пък през това време полиция, прокуратура, НАП и другите просто да седят отстрани и да гледат...
И ето така стигам до третата „мъглява форма”, която иначе трябваше да бъде първата – а всъщност къде отидоха „онези 130 000 лева” от касата на БСП? И защо тя категорично отказва да попита за това съответните органи?
Ами ужасно е просто. Само дето, когато някой журналист се опитва да прави и от това сензация, бих го посъветвал преди това да се поограмоти.
И да започне ограмотяването си с това, че всъщност депутатите получават не 3, а 5 основни месечни заплати. Последните две са нарочени за т.нар. представителни.
Но тъй като и ръководствата на всяка партия знаят, че „представителните” просто се прибират от депутатите, те още през 1990 г. мъдро решиха да вземат „за нуждите на групата” по 1/3 от тези пари.
Ми да смятаме, макар и условно. Ако в една група има 50 депутати, „представителните” им са 2000, значи всеки месец всеки от тях снася на шефа на парламентарната си група по 600 лева. Следователно 50 х 600 х 48 месеца, колкото е мандатът, си прави едни много добри пари.
Въпросът е къде отиват те, когато парламентът се разпусне. Ами, както е казал поетът, „и гробът им днес никой не знай”. Или поне някой се досеща, че „гробът” им май е в „джоба” на лидера.
Та ако тази женичка от БСП – касиерка, портиерка или каквато и да е, е бръкнала в този джоб, за да помогне на дете с увреждане, ама знаете ли колко съм „за”?
