Звездата на БНТ Мариана Векилска пред "Ретро": Наследница съм на майор Векилски, в САЩ има огромен род с нашата фамилия 

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

Мариана Векилска е сред любимите лица на тв публиката вече над 20 години, през които е била част от различни предавания. Кариерата ѝ започва в Нова телевизия, където е водеща на сутрешния блок. По-късно работи като репортер и водеща в Канал 3. В Би Ти Ви е от самия старт на телевизията през 2000 до 2019 г. В началото е репортер, а после титуляр на сутрешния блок „Тази сутрин“. Била е водеща на Би Ти Ви новините и репортер. От септември 2013 до 2018 г. заедно с Жени Марчева и Диана Любенова е лице на съботно-неделния сутрешен блок на Би Ти Ви – „Тази събота и неделя“.

След кратка пауза Векилска се завърна към телевизията с предаването „България в 60 минути“, което се излъчва всеки делничен ден от 17:00 часа по БНТ 1 и се радва на огромен зрителски интерес.

Защо получава удовлетворение в новото си амплоа, как се чувства в телевизията майка, кое в днешната тв журналистика я отблъсква, как се е запалила по йогата и кои са известните ѝ предци, Мариана Векилска сподели пред „Ретро“.

- Госпожо Векилска, след дълга кариера в наситените със стрес сутрешни блокове и новини сега сте лице на едно по-различно и „по-спокойно“ предаване по БНТ. Уморихте ли се от напрежението и бясната конкуренция в частните медии?

- Напротив – не съм уморена, а изпълнена с ентусиазъм. Стресовите предавания, бясната конкуренция и най-високият рейтинг не гарантират непременно най-качествените медийни продукти. А аз се стремя към качественото телевизионно съдържание, изпълнено със стойност – онова, което не просто грабва вниманието на момента, а остава в съзнанието на хората – подобрява качеството им на живот, манталитета, променя заряда на общността ни, провокира ни да мислим градивно, да имаме хигиена на всички нива, да уважаваме себе си, но и да се съобразяваме с другите. Мисля, че имаме нужда да се издигнем като човешки същества и да надскочим себичността си, егоизма, крайния материализъм и егоцентризъм, да се научим да генерираме положителни мисли и да дадем храна на светлината в себе си. А за целта е нужно да се обърнем навътре - да си дадем сметка какво отглеждаме там, как се отнасяме към себе си – дали с любов, доброта и опрощение, или с обвинения, гняв и неудовлетворение. Тогава ще можем да даваме любов, доброта и прошка и на другите. Към това се стремя и в личния, и в професионалния си живот. А това означава, че не ми е важно да съм най-гледаната, а да съм полезна и да съм проводник на стойностно съдържание.

- Имате над 20-годишен опит в телевизията. Кое в днешната журналистика ви отблъсква най-много?

- Повърхностното отношение към темите, изместването на фокуса, неосъзнатото отклонение от човешките ценности, от нормалността, стремежът към ексклузивност и сензационност на всяка цена, липсата на хигиена в телевизионното съдържание изобщо. Наскоро попаднах на едно британско риалити предаване - заснемат реакциите и коментарите на различни двойки, които гледат различни телевизионни предавания по време на пандемията. Любопитно ми стана как хората интерпретират онова, което виждат по телевизията, каква е зрителската реакция. И тя беше нормална – човешка, състрадателна, без злоба и осъждане. Тези обикновени британски зрители спечелиха симпатиите ми. Другото, което привлече вниманието ми, беше тематиката на предаванията, които гледаха. Някои от тях бяха нормални - научнопопулярни филми за дивата природа например. Но други... искрено ме изненадаха. Едно от тях: жена в телевизионно студио гледа чисто голи мъже в стъклени аквариуми, главите им са скрити, а тя коментира каквото вижда (анатомичните им особености) заедно с водещия. Накрая жената избира двама от мъжете, откриват им лицата и тя на свой ред трябва да се съблече чисто гола. После обратното - мъж избира измежду голи жени и се съблича. Зачудих се - това трябва да е смешно и забавно ли, защото на мен ми се стори нелепо и унизително и за двата пола. Принципно се опитвам - без да съдя - да извличам изводи за човешката природа от всичко, което гледам по телевизията, и ми се струва, че сме се превърнали в сеирджии и панаирджии - зяпаме какво става извън нас, без да участваме в собствения си живот.

- С какво ви привлече проектът „България в 60 минути“ по БНТ и получавате ли удовлетворение в това си амплоа?

- „България в 60 минути“ е от малкото телевизионни предавания, което е като дишащо, чувстващо, мислещо същество, трениращо себе си да генерира положителна енергия и вдъхновение, да ги проектира в живота и да ги осъществява на практика. Това е предаването, което показва, че нещата са в наши ръце и могат да се получат, а не се фиксира върху оправданията, че не се получават. То тупти със сърцата на десетките репортери и кореспонденти на БНТ в цяла България, които всеки ден рисуват пъстрата картина на живота ни, изпълнена с радост, тъга, щастие и болка, предизвикателства и препятствия, стремежи, копнежи, постижения и вдъхновения – от най-големите до най-малките. Една колежка от БНТ се пошегува веднъж: ако ми цъфне орхидеята, ще се обадя на „България в 60 минути“! Ами да - и ние ще разкажем за цъфналата орхидея по най-вдъхновяващия начин, защото това само по себе си е едно малко чудо - чудото на живота, което е навсякъде, но ние сме притъпили сетивата си за чудесата. Реагираме на криминалната статистика, сводката за пътните инциденти, политическите и икономическите събития, а сме невиждащи за топлотата, добротата, състраданието, изобщо красотата около нас - начинът, по който безмълвно и ненатрапчиво съществуват другите живи и неживи същества около нас, без да причиняват зло, в хармония с всичко, което Е. Нима това също не е част от живота?!

- Предаването засяга социални теми, които истински вълнуват зрителите. Какви според вас са големите проблеми и драми на хората днес и има ли кой да ги чуе?

- Хората никой не ги чува, освен ние - медиите. Затова и се обръщат към нас за всичко. Политическата класа и гражданите са в две паралелни реалности, които водят самостоятелно съществуване. Едните си играят играта с всякакви средства и използват другите, когато им трябват гласове, за да могат да останат в играта или пък да влязат в нея и да имат думата. Тогава ни „чуват“, но за малко. И ако чуят, че много от нас са против ваксините например, те също стават против, за да се припознаем в тях и да им дадем правото да играят. После се оказва, че не само не са против ваксините, но самите те са ваксинирани. До другите избори ние вече сме забравили тази лъжа и сме готови за следващата. Винаги сме готови да повярваме на онова, което искаме да чуем. Големите проблеми и драми на хората са ясни, но те се коренят в невъзможността на държавата да гарантира елементарна справедливост на всички нива, в липсата на независима, мислеща, работеща, реформирана, отговаряща на съвременността правораздавателна система.

- Вие сте една от любимките на публиката, независимо по коя телевизия ви гледат. Какви отзиви получавате от зрителите на БНТ и какво искат те да гледат в „България в 60 минути“?

- Зрителите са жадни за градивен поглед. Искат да видят по телевизията, че независимо от политическите кризи, икономическите сътресения и изпитанията ни в цяла България има хора, които са способни сами да градят живота си такъв, какъвто го искат, които действат, а не мрънкат и не се оплакват, които се стремят към щастие и радост, но постигнати с доброта, състрадание, милосърдие, а не за сметка на другите. И да - има много мислещи и творящи българи на всякаква възраст, които градят себе си и живота в България с упоритост, вяра и последователност. Ние ги намираме и разказваме вдъхновяващите им истории. А вдъхновението може да дойде от всичко, стига да имаме чувствителност за него, да мислим в дълбочина и да правим своя осъзнат избор - в светлина или в тъмнина да живеем. А този избор не зависи от политиците.

- Вярно ли е, че телевизията е „болест“? Вие прекъснахте телевизионната си кариера, но ето, че отново сте на екран.

- Аз мога без телевизията и тя може без мен – нито тя ме осмисля, нито аз нея – но съм част от телевизията не случайно. За мен телевизията не е болест, а мисия. Чували ли сте термина „икигай“? Означава буквално „ики“ – живот, и „гай“ - ценност, но е непреведимо понятие на български език. Икигай е причината да БЪДЕШ - личният ти двигател за живот - това, което те кара да ставаш от леглото всяка сутрин и да започваш деня си с ентусиазъм и енергия да твориш живота си. Това е твоята мисия, страст, призвание и професия - всичко, което обичаш, всичко, в което си добър, това, за което трябва да получаваш пари, но и онова, от което се нуждае светът и точно ти можеш да му дадеш. Това е заниманието, което ти носи удоволствие и чувство на пълнота, без да си в рутината, и те провокира да се усъвършенстваш и да израстваш, отдавайки полза за света. Мисля, че това не е константа - човек цял живот търси и се стреми към своя „икигай“, който непрекъснато се променя заедно с него. Това правя и аз.

- А как се чувствате в телевизията майка?

- Като у дома си. Толкова дълго работя и живея в тази сфера, че навсякъде имам познати и дори близки колеги. В БНТ ме приеха топло. Най-важното - имам свободата да бъда себе си и това се цени.

- С какви чувства си спомняте за работата ви към европейската организация по въздухоплаването в Брюксел – в какво се състоеше тя и защо прекратихте тази професионална авантюра?

- Не беше авантюра, а осмислено решение и смела крачка, с която се гордея. Почти 19 години бях част от екип, в който пораснах физически и професионално, градих се като личност, но в търсене на своя „икигай“, мисля, че човек има нужда от промяна, за да се погледне отстрани, да намери нова кауза, смисъл и поприще за самоусъвършенстване. Затова направих тази огромна крачка – подадох документи за работа в чужбина, изчаках сроковете, явих се на интервю на английски в Брюксел пред 5-членна комисия. И започнах. Работата ми се състоеше в това да общувам с националните администрации по въздухоплаване на страни от цял свят и да им съдействам в използването на базата данни на институцията, в която работех. Бях служител не на европейската институция, а на българската фирма, която ме пращаше. И когато договорът ѝ беше прекратен, продължих да работя в една неправителствена организация. Административната дейност не е моят „икигай“ и това личи от пътя, който поех, когато се върнах обратно в Бъргария, но тази крачка ми беше необходима, за да се откъсна от всичко, градено до момента, и да поставя ново начало. След прибирането ми от Брюксел направих много неща в правилната за мен посока. И едно от важните е, че отново съм с децата си.

- Когато не сте на екрана, водите курсове по йога. Това рецепта за постигане на баланс и хармония ли е?

- Да. Преминах през 200-часово обучение за преподавател на английски, сертифицирано от Yoga Alliance, така че мога да преподавам навсякъде по света. Направих го, за да дисциплинирам себе си - да следвам пътя на себепознание, без да се разсейвам прекалено, да мързелувам или да си намирам оправдания. Истината е проста – сам човек не може да промени света, нито държавата си, нито града си, нито дори членовете на семейството си, но има абсолютната власт да променя себе си. Това може да стане, след като се погледне с любов и опрощение и се приеме. Само така – започвайки на чисто - можем да даваме любов и опрощение на света и да се надграждаме, без да се сравняваме с другите и да ги съдим. Просто е, но не е лесно за изпълнение.

- Имате тапия за капитан на кораб до 40 тона, кои са другите ви екстремни хобита?

- Човек трябва да се предизвиква и да учи нови неща. Така опознаваш себе си. Запалих се по плаването едно лято, когато с катамарана на приятели няколко седмици обикаляхме гръцките острови. Иначе обичам катеренето на стена, тениса, ските, плуването, транирала съм бокс, различни танци... Не бих казала, че съм екстремна личност, макар напоследък със сина ми да се запалихме по планинарството и рафтинга. Нямам нужда от допълнителен адреналин. Вдъхновявам се от природата и от движението.

- Имате специализация по актьорско майсторство в Америка, снимала сте се в „Бояна“ с Райън Рейнолдс в холивудска продукция. Имате ли актьорски амбиции, или това също е просто хоби?

- Започнах да уча специалност „Драма“ в Университета на Централна Флорида, но не довърших - беше необмислено начинание - такива неща се правят, преди да си станал родител. А по онова време дъщеря ми беше едва на 3, затова се прибрах при нея. После Холивуд дойде при мен. Наистина участвах в „Hitman’s bodyguard“ и „Hitman’s wife’s bodyguard“ със Салма Хайек, Райън Рейнолдс, Самюел Джаксън, Гари Олдман, но никога не съм ги виждала лично (ако не броим Райън Рейнолдс по случайност във фоайето на хотела му). Бяха епизодични роли - само поява в ролята на репортерка, която отразява фиктивни събития, заложени в сценария. Това е просто още един любопитен и ценен житейски опит. Навремето имах епизодична роля и в ситуационната комедия „Тя и той“ с Юлиян Вергов и Стефания Колева. Участвала съм и в поставянето на театрална пиеса на английски, и в мюзикъл, така че явно имам афинитет към актьорството.

- Наследничка сте на знаменития майор Георги Векилски, командващ непобедимата конна дивизия в Първата световна война. Бихте ли разказали повече за вашия известен род?

- Майор Георги Векилски е мой прапрачичо - той няма преки наследници - загинал е прекалено млад. Родът ми по бащина линия са смелчаци и авантюристи - много образовани - офицери, адвокати, архитекти, инженери. Били са трима братя – Георги, Борис и Михаил. Георги е прословутият военен - загинал, но измислил иновативна бойна тактика и с благословията на генерал Колев я приложил на практика. Борис е мой прапрадядо, а Михаил се оженил за руска еврейка, емигрирал в Израел, където оставил няколко язовира - шедьоври на хидроинженерството, и после се преместил в САЩ. В момента зад океана има цял един огромен род с фамилията Wekilski. Виждала съм на живо едва няколко от тях, но „старейшината“ - Крум - е кмет на малко градче, което е вододайната зона на Ню Йорк.

- Как съчетавате толкова ангажименти с ролята на майка, бихте ли споделили с какво се занимават децата ви?

- Децата ми пораснаха и аз съм щастлива от това, което са. Дъщеря ми завърши с отличие финанси в Univercity of Maastricht и се прибра в България, зажадняла за дома. Оттук работи за една световна компания за управление на фондове. Синът ми Момчил ще бъде в XI клас и вече се вълнуваме по какъв път ще поеме. Тримата имаме силна връзка – пътуваме, смеем се, споделяме. С Момо съвсем скоро поемаме с кола из балканските държави, с Габи ще пътуваме в Албания в края на лятото - до приказна ферма за агротуризъм, където приготвят цялата си храна от домашно произведени продукти. Почти всеки уикенд правим нещо заедно - аз, Момо и Габи - походи в планината с кучето, или си готвим вкъщи нещо и гледаме филми. Уча ги да се грижат за себе си - и за тялото, и за душата си - да имат очи за природата и да черпят вдъхновение от нея, да търсят и въпросите, и отговорите в себе си, да гледат ведро на живота, каквото и да им изпрати Вселената. Приемам ги не като „мои“, а като самостоятелни личности. Избягвам да ги съдя, давам им крила, не крия грешките си, откровена съм с тях, старая се да ги насърчавам и не прекалявам с похвалите, макар вътрешно да се гордея с тях. Даже думата не е „гордост“, а по-скоро тиха радост и щастие, че с най-близките ми „създадохме“ благородни, чувствителни и мислещи хора с добри сърца. А светът има най-голяма нужда от това.

Снимки: Десислава Кулелиева, БНТ и Личен архив