ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Около драмата с разпространението и заплахата от коронавируса Ковид-19 в България стана актуален моралният казус коректно ли е и могат ли дарителите да поставят лични условия апаратурата, която предоставят, да бъде използвана приоритетно за собствените им и бизнес корпоративни интереси, колкото и значим в парично изражение да е жестът. „Ретро“ надзърна в летописните хроники и откри интересни факти.
Един от най-големите български държавници – Иван Евстратиев Гешов (1849-1924), е прочут с политическите и обществените си дела, но малко се знае за сторените от него добрини. През целия си живот подпомага с щедри дарения дружества, читалища, църкви и болници, субсидира издатели на вестници, списания, книги.
През 1897 г. подарява къща в Пловдив на женското благотворително дружество „Постоянство“. С негово съдействие и материална подкрепа е довършена и мебелирана българската болница в Цариград. Не поставя условия.
Дарява средства за построяване на сграда за библиотека в Чепеларе и за читалище „Славянска беседа“. В продължение на 20 години внася пари във фонд „Безплатни ученически трапезарии“ в София.
С негова помощ са построени паметникът на загиналите в Сръбско-българската война (1885) във Видин, паметникът на Цар Освободител в Плевен и много други. Със завещанието си оставя 100 000 лева на БЧК.
Като негов председател съдейства да се открият училище и пансион за медицински сестри. В завещанието си от 1 септември 1923 г. Иван Гешов оставя къщата си на улица „Сердика“ № 4 на БАН. И до днес тя служи за нуждите на академията. През 1926 г. в София отваря врати дом „Иван и Мария Евстр. Гешови“. Той разполага с 43 стаи и 100 легла, кухня, трапезария, баня, читалня, три магазина и една галерия. За приюта за сираци и бедни студенти са изразходвани общо 5,5 млн. лева от неговото завещание.
Домът престава да функционира по време на Втората световна война, след първите въздушни нападения над София, които през март 1944 г. сериозно разрушават сградата. Година по-късно е възстановен, а през 1950-а е предаден на Софийския университет.
Един българин от Беломорска Тракия, чието име не трябва да забравяме, е Димитър Кудоглу. Той е роден в село Габрово в близост до Ксанти. Наследява занаята на родителите си – обработка и търговия с тютюн. След като завършва френския колеж в Цариград, се връща в Ксанти. Малкото градче скоро отеснява за стремглавото развитие на бизнеса и през 1903 г. Кудоглу се премества в център за търговия с тютюн от още по-голям мащаб – Дрезден. В германското бароково бижу на Елба българинът прекарва по-голямата част от живота си, което не възпрепятства широката родолюбива дейност на територията на родината.
Най-висшият израз на тази благотворна дейност безспорно е Домът на благотворителността и народното здраве. В учредителния протокол на фондацията, създадена, за да подпомага това учреждение, е упомената мотивацията, която подтиква тютюнотърговеца да създаде този диспансер.
„Намирал съм смисъл в живота, радост и щастие само тогава, когато съм можал да направя нещо добро, да бъда полезен на народа си, на бедните, на страдащите. Богатството, спечелено с честен труд, трябва да служи човеку, за да върши добри и полезни дела.“ И отново нито дума за лични облаги.
Диспансерът се помещава в едно от многото забележителни сгради в централната част на Пловдив на хотел „Цар Симеон“, която е закупена от Кудоглу и преобразувана за целите на медицинското учреждение.
Министър-председателят Андрей Ляпчев отдава заслуженото на дарителя пред депутатите по следния начин: „Мой дълг е пред Народното събрание да изкажа благодарността на правителството и на целия български народ към този добър човек. Той в цялата си житейска дейност се е ръководил преди всичко от принципа, че създава с труда си блага и пести от спечеленото, не толкоз за лични изгоди и разпиляване, колкото за обществената полза.“
Домът на благотворителността и народното здраве „Димитър Кудоглу“ се издържа в продължение на цели 20 години от два негови тютюневи склада, намиращи се в триъгълника между Централна гара, улица „Иван Вазов“ и булевард „Христо Ботев“ в Пловдив. Годишната им печалба възлиза на 800 000 лева. Сума, която изглежда предостатъчна, за да подпомага изпадналите в нужда, както и стипендиите на бъдещите лекари, които учат в чужбина.
Безкористната и нестопанска цел на дома се допълва и от таксите, заплащани само от пациентите, които могат да си ги позволят, и са използвани за безплатно лекуване на бедните. По думите на дарителя домът е дарение за България, от което могат да се ползват всички граждани и селяни, без разлика от вяра и народност. Туберкулозата, детските и венерическите са болестите, от които страдащите намират облекчение в диспансера. До онзи момент засегнатите българи е трябвало да се лекуват чак в Букурещ.
