Иво Атанасов специално за ПИК: Наследниците на българските фашисти са днешните евроатлантици
Последвайте ни в Google News Showcase
Навярно всеки ще се шокира, ако види по главната улица тичащо куче с човешка ръка в устата. Вече десетилетия не мога да забравя филма „Йоджимбо“ на големия Куросава. В него трябва да отсечеш нечия ръка, за да докажеш смелостта си. А за кучетата остава удоволствието да я разнасят по улиците.
Ние демонстрирахме смелостта си по сходен начин – отрязахме ръката на съветския войник. Онзи от паметника, но всъщност – от историята. Някога не се поколебахме да покажем мускули на САЩ и Обединеното кралство, та за Русия ли ще се двоумим, особено когато вече не силна като Съветския съюз? Нарязахме с флекс ръката, после главата, сетне майката българска с детенцето и продължаваме като в транжорна.
Заместник-областният управител, нали е вътрешен, успя да позира гордо пред отсечения крайник. А за публиката – съвсем не за цялата – остана удоволствието да гледа по телевизията и да поства снимки в социалните мрежи. Да охка и ахка от радост, да прималява даже от щастие, че най-после окупаторът е получил заслуженото. Сякаш всичко е било мирно и спокойно, но изведнъж Червената армия е нахлула вероломно, за да съсипе хубавия ни живот. Така е, когато вече не се интересуваме от историята си. Или я възприемаме от медиите и учебниците в изопачения й вариант.
С част от аудиторията няма смисъл да се спори, защото е, уви, необратимо зомбирана. А онези, които все пак прибягват до доводи, повтарят едно и също – че след като не сме обявили война на СССР, нападението му срещу нас е без всякакво основание. Вместо да цитират някой подлизурстващ учен, по-разумно е да прочетат Парижкия мирен договор от 10 февруари 1947 г., има го в интернет. В него липсва дори намек, че може да си във война с някоя страна от Антихитлеристката коалиция , а с друга да не си. Обявяването на война даже на една само държава се приема като война с всички. За сравнение – така е и в Договора за НАТО, според чийто член 5 въоръженото нападение срещу една страна-членка е нападение срещу всички.
Българските комунисти никога не са обявявали война на САЩ и Великобритания, но българските фашисти го сториха и сега е особено нелепо техните наследници да се правят на най-големите евроатлантици. Още в преамбюла на Парижкия мирен договор е записано, че България е във война с 12 държави, макар да е обявила война само на две. Някои от тези 12 се отговориха на глупостта ни с бомбардировки, други ни окупираха – кое не е ясно?
Може, разбира се, да се умува дали щяхме да сме по-добре, ако у нас бяха влезли не съветски, а британски войски. В историята няма „ако“, но в този случай можем да бъдем сигурни, че при нескриваната омраза на Чърчил към страната ни щяхме да бъдем по-зле. Още по време на войната той настоява пред Сталин България да бъде жестоко наказана. А на 2 август 1944 г в премиерската си реч пред Камарата на общините заявява, че България трябва да си поучи заслуженото, защото жалка клика престъпни политици я вкарват в не една война все на грешната страна, on the wrong side. Американският президент Рузвелт пък държи тогавашните ни управници, чиито имена в наше време неоправдано бяха изписани сред наистина невинните жертви на мемориала пред НДК, да бъдат осъдени като криминални престъпници за многобройните си безчинства.
Ако СССР, САЩ и Обединеното кралство бяха решили да сме в британската зона на влияние, съседите ни, особено Гърция, щяха с подкрепата на Лондон да осъществят териториалните си амбиции и от страната ни да бъдат откъснати Родопите, Пиринският край и Югоизточна България. Ръководителят на съветската делегация за Парижката мирна конференция, толкова мразеният сега Молотов, казва обаче в речта си на 12 октомври 1946 г.: „Българи, бъдете спокойни, вашите граници ще останат непокътнати!“ Така и става. Не коментирам дали има добри и лоши окупатори, просто припомням фактите.
А по тази тема, за съжаление, и ние съвсем не сме девствени. В член 21 на Парижкия мирен договор е записано, че сме причинили вреди на Югославия и Гърция чрез военни операции и военна окупация на техни територии. Въз основа на този исторически документ, а не на увъртанията в наше време, може да се каже, че в Княжеската градина сега окупатор на окупатора ръката реже.
Някога съветските войски бяха посрещнати в България с хляб и сол. Нашите също бяха приветствани с цветя и знамена, но, ето, влязохме в историята като окупатори. Намирам го за нечестно, защото искахме да си върнем отнетите ни несправедливо земи. Огромният проблем обаче е, че го правехме под крилото на Хитлер. Наследниците на тогавашните ни управници се опитват по всякакъв начин този факт да бъде заличен, но навън няма кой нито да го забрави, нито пък да ни го прости. Въпреки скандиранията пред Фон дер Лайен в Скопие „Бугари-фашисти!“, тя нито веднъж не каза, че не сме били такива. И как да го направи, като в член 4 на Парижкия мирен договор, а преди това – в решенията на Московското примирие от 28 октомври 1944 г, ни е вменено задължението да разпуснем всички фашистки организации. Няма да го стори и занапред. Особено след като предателската сглобка в предишния си състав малодушно свали ветото пред РСМ.
Най-вероятно югозападната ни съседка рано или късно ще влезе в ЕС, без да помръдне дори на милиметър от тезата си за „бугарскиот фашистички окупатор“. Това е болезнено за нас, защото народът ни не е бил фашистки. Фашистка беше само голяма част от управленския ни елит. Обидно е, тъй като нашите войски се сражаваха във Вардарска Македония с армията на най-реакционната идеология – немските нацисти. Вярно, едва след 9 септември 1944 г., но причината не е в народа, а в онези управници, чиито физически и духовни наследници сега се силят да ги оневинят.
Днес отново ни внушават, че сме от правилната страна на историята. Хайде, малко по-кротко, ако обичате! От коя страна сме се разбира не в началото, а в края. Поне в нашите перипетии все е било така. А и Брюксел не иска от нас чак толкова да се престараваме. Нека внимаваме да не влезем във филм, може и да не е японски, в който някое куче тича по улиците с отрязана ръка в устата като доказателство за смелост. И едва на финала да разберем, че сме чужда радост прегръщали. Защото наша е била само ръката.
