ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
"Историята учи, че нищо не научаваме от историята". Тази крилата фраза ни е завещана от големия немски философ Георг Хегел. Два века по-късно нейното непреходно значение не буди никакво съмнение. И как иначе, като историята непрекъснато се пише и пренаписва, и все под натиска или в угода на властимащите. "Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото". Джордж Оруел не просто се е сетил да формулира това в романа си "1984", но и ние сме свидетели, че то наистина се случва. И не единствено в тоталитарната държава, както твърди английският писател, но и в онази, която е или поне има претенциите да е демократична.
Ето защо никак не са учудващи височайшите призиви сега, четвърт век след началото на промените, да се кажела най-после истината за комунизма. В точния смисъл на думата това настояване няма как да се реализира, защото комунизмът още никъде не се е състоял. То е все едно да внушаваш с колко и какви плакати си бил на митинг, който не се е провел. Очевидно се има пред вид социализмът, но още при формулирането си задачата се позиционира върху подвижни пясъци. Поради което е ясно не само какви ще бъдат резултатите, но и каква всъщност е целта на този апел.
Проблемът на поръчителите на поредното пренаписване на историята е, че 25-годишното демонизиране на социализма постигна някакъв успех, но далеч не очаквания. Вижда се и с просто око, чувства се и със сърцето, ако го имаш, а и социолозите убедително доказват, че днес хората са масово разочаровани. Едва 6 на сто се пъчат, че при капитализма животът им е по-добър, а само един процент смятат прехода за напълно успешен. Три четвърти споделят, че посоката на развитие на страната през този период е била надолу.
Това е колкото ужасна, толкова и категорична оценка за онова, което се случи. От която облажилите се стремят да се скрият чрез нов прочит на историята. Уж за да застанем като общество на страната на истината. Но всъщност, за да се формулира истината такава, каквато те я искат. Тъкмо изработването на оценката въз основа на собственото битие, и то на битието на успелите, е основният порок на тези етюди. След като у нас се стигна до такова жестоко разслоение, след като богатствата преминаха в ръцете на толкова нищожен процент от населението, няма как задоволството на върха да бъде споделено от масите. Защото се има пред вид споделяне, при което бедните да стават още по-бедни, но да се радват, че богатите имат свободата да стават още по-богати. Това може да се случи само в представите на някои агитатори, но не и в реалния живот.
И най-зловещата пропаганда може да банкрутира, ако се отдели драстично от фактите. И тъкмо те, а не просто субективното им възприемане, са в основата за лошата оценка на прехода. А пък да казваш на хората, че им е по-добре, когато почти всичко в ежедневието им е по-зле, е напразно, наивно и дори глупаво усилие. То ги прави подозрителни дори към онова хубаво, което все пак се появи в резултат на промените. Което подсказва, че докато не надминем или поне достигнем социално-икономическите показатели от предишното време, масовите оценки за прехода ще бъдат все така и даже още по-негативни.
Но дори и нивото на 1989 г. да бъде догонено и изпреварено, в обозримото бъдеще гневните думи, с които масово се описва преходът, няма да бъдат изместени от по-ласкави. Защото повторният български капитализъм бе заченат в лъжа. Не само заради нереалните обещания, на които кълвяха избирателите в първата половина на този период. А най-вече заради това, кои станаха капиталистите на България, кои заеха високите позиции в управлението й. На повърхността излязоха не миналите през лагерите и затворите, нито пък дисидентите, колкото и малко да бяха те у нас, а нагаждачите, въжеиграчите и онези, които дърпат конците. Те пъргаво яхната вълната в името на собственото си благополучие, от което отрицателните ефекти бяха поне два. Първо, когато нормалните хора видяха кои в повечето случаи се самопрепоръчваха за демократи, възприеха демокрацията за мръсна дума. Защото си дадоха сметка, че това са същите, от които и при социализма не можеха да си извадят кърпата. Тяхното преуспяване дотолкова ги дразни, че са готови да отрекат и малкото положително, навлязло в живота им. Второ, когато върхът е окупиран от персони, чийто главен мотив е личният успех, не може да се очаква те да работят за общото благо. Действията им ще водят до още по-дълбоко имуществено разслоение, на което масите няма да се радват, освен ако съзнателното им опростачване не ги хвърли в колективна деменция.
Истината за предишното и сегашното време действително е нужна. Но не поръчаната от властимащите. А онази, която ще ни помогне не да потънем в носталгия, а да променим по такъв начин обществото, че да вървим напред.
От "Дума".
