Аз съм еленски селянин, музикант и гражданин на света. А вие нямате лице
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Неотдавна сглобявах сборник текстове по политическа философия за моите студенти. Почнах от самото начало, от Платон, и докарах нещата до днешния ден, в който философите се занимават с „конструирането на идентичности”.
Размишлението върху идентичността търси отговор на вечния въпрос: „Кой съм и какво е редно да върша?”. В традиционното, селско общество традицията ти е казвала кой си. Баща ти е селянин, ти си селянин и правиш онова, което селяните правят от памтивека.
В модерното, индустриално общество, ти си онова, което работиш. И правиш това, което ти казва да правиш началник-смяната.
А какво правим днес, след като сме излезнали отвъд модерното общество? Кой ни казва кои сме и какво е редно да правим?
Оказва се – никой. Нито традицията е онова, което беше, нито пък ти си онова, което работиш. Защото днес ти си онова, което живееш.
При това положение се отваря възможността сам да решаваш, кой да бъдеш – да си конструираш идентичността. Вече имаме свободата да избираме не само, какво работим и къде живеем – а дори това, кои сме. Решаваме, заставаме пред останалите с лицата си и казваме – ето ме, това съм. Денем съм даскал, вечерно време – музикант, а през уикенда – селянин.
Никой обаче от философите, занимаващи се с тези неща, не се е сетил, че има хора, които няма да се възползват от новата свобода (никога невиждана, впрочем, в историята на човечеството) да конструират себе си. Че има хора, които не само няма да застанат с лицата си, за да ни съобщят, кои са – а напротив, ще крият лицата си от публиката. Ще искат да нямат лица.
Какво ни съобщават например прашните младежи с качулки, които викат „Подкрепа” за правителството, докато са се сгушили в качулките си като костенурки и са обърнали гръб на публиката? Оня ден ги видях пред Народното събрание и силно се впечатлих.
Във всички досегашни общества хората са обявявали, кои и какви са. В индустриалното общество се описват като професия („Аз съм лекар”). В традиционното общество се описват като статус („Аз съм селянин”). В днешното общество се описваме самостоятелно, без такива патерици.
Но качулатите момчета изобщо отказват да влизат в режима на такова описание. За пръв път, откак има писана история, съществува група хора, които отказват не само да се самоописват, но дори – да бъдат виждани с лицата си.
Те нямат лица и държат да нямат. Затова са толкова агресивни към медиите, които се опитват да си свършат работата – да ги покажат на публиката. Затова отказват да си съобщят имената. Та те не искат да им виждаме лицата, камо ли да им знаем имената...
Те са се отказали от това, да бъдат някои. И са избрали да бъдат никои. Не им трябват лица, нито имена, защото държат да са взаимно заменяеми. Всеки е еднакъв на другия и всеки може да замести другия. Няма нито постижения, нито – падения. Защото няма нищо, освен нещо като мравуняк, в който никой няма идентичност и затова никой не съществува отделно от групата. И групата може да мине без всеки.
Да нямаш лице, идентичност и име е превърнато във висша добродетел. Човекът е сведен до мравка.
Това е гръбнакът на уличната подкрепа за правителството, това е и средата, от която в момента се ражда българският нацизъм. Ясно е, защо е така. След като всички трябва да бъдат без-лично и без-именно еднакви, то всеки, който има лице, идентичност и репутация е враг, застрашаващ мравуняка.
Да речем, че разбирането на тези хора не е особен проблем. Това са онези, които главният редактор на „24 часа” Борислав Зюмбюлев наскоро нарече „бели цигани” – не умеят да четат, не искат да работят, нямат никакви умения, за да станат някои. Буквално – измет, изметеният боклук на обществото.
Обаче не можем толкова лесно да разберем друга подобна група, тръгнала по същия път. Пълен шок е това, че без идентичност – без име, репутация и позиция – в България са останали цели групи хора с висше образование, които, ако не друго, би трябвало да могат да застават пред нас с лицата и репутациите си. Все пак те умеят да вършат нещо.
Престанаха да го правят обаче. Огромното мнозинство от журналистите, за потрес на публиката, в последните години не намериха никакъв проблем да започнат да лъжат, мамят и обслужват интересите на полуграмотните, грозни дембели, които постепенно превземат страната.
Имал човекът-журналист и име, и репутация, градена в продължение на десетилетия. Приемали сме го като някой, който вече е застанал пред нас с лицето си и ни е съобщил: „Аз съм еди-кой, еди-какъв и правя еди-какво”. Изведнъж обаче – край на всичко това. Започва да лъже, менти и подмята дебелашки шегички (подочути по време на пиене на уиски с грозния полуграмотен господар) по повод принципи, ценности, морал, истина и заемането на позиции. И изобщо не го впечатлява, че така губи лицето и репутацията си.
Очевидно има хора – извън онези с качулките – за които да имаш лице и репутация не е ценност. Затова с лекота жертват и двете. Застават пред нас в медиите, за да ни продават шменти-капели – с пълното съзнание, че ние повече никога, до края на живота им, няма да ги приемаме насериозно. Че са си жертвали най-ценното – онова, което са си изградили като идентичност. За да станат част от нечий мравуняк.
Голяма част от т. нар. интелигенция напоследък застана в същото положение. Забравили, че цял живот са учили другите, как се структурира и обосновава позиция, застават пред нас и започват да ни лъжат. Буквално да лъжат – да съобщават неща, които не са верни. Знаят, че лъжат. Знаят, че така се лишават от онова, по което ги разпознаваме – от лицата и репутациите си. Но не се впечатляват. Очевидно за тях това не е ценно. Както не е ценно за качулатите обитатели на крайните квартали, които никога не биха разбрали и едно изречение, изречено в лекция за Аристотел, например.
Във време, в което целият свят те съди само по лицето, с което заставаш пред него, българските обитатели на дъното, едновременно с част от видимия на повърхността елит, избраха да нямат лица. Или да си ги изтрият. За да станат – мравки.
Защо го правят? Кое им е по-ценно от това, да имат лице? По отношение на елита, обичайните заподозрени са власт и пари – и двете падащи, под формата на презрително подхвърлени кокали, от трапезата на грозните им господари. Това е смайващо – висшист човек да не може да разбере, че властта и парите не ти решават нито един въпрос. И че са нетрайни като сняг през април.
Да не говорим, че никой не им дава нито истинска власт, нито – истински пари. Мятат им оглозганите кокали на истинската власт и истинските пари....
Социалното дъно си крие лицето, най-вероятно по друга причина – за да може да мрази всички, опряно върху подкрепата на групата без лица, без професии, без биографии и без идентичности. В крайна сметка обаче и продалият се елит хлътва в обятията на тази омраза. Все пак елитът не е толкова глупав, че да не разбере доста рано, че си е жертвал лицето – най-ценното – заради оглозгани от други кокали.
И тогава този, с извинение, елит се превръща в копие на онези с качулките. Лишен от репутация и чувстващ се изигран от господарите си, започва да прави онова, което правят качулатите – да мрази. Всички. Всичко. И навсякъде.
Откъде била дошла омразата в България... Ето откъде. Когато нямаш лице, в крайна сметка единственото, което можеш да правиш, е да мразиш онези, които имат.
...Казвам се Евгений Дайнов. Работя като даскал и музикант; живея като еленски селянин и гражданин на света. Пиша статии, книги и музика. По убеждения съм зелено-син, а по темперамент – революционер.
Знам кой съм. Имам лице.
Мразете ме...
