Последвайте ни в Google News Showcase
Протестите срещу правителството на Пламен Орешарски извадиха отново на повърхността политическата непоносимост спрямо БСП. Отново се чуха позабравените скандирания от края на 90-те години на миналия век: червени боклуци, БСП е мафия..., този път скандирани от млади хора, които не помнят и не са живяли във времената на тоталитаризма.
За разлика от тогава, обаче, сега голяма част от антикомунистите изобщо не вярват, че в страната има партия, която да не е по един или друг начин вербувана от структурите на бившата комунистическа партия.
Трябва да сме слепи, за да не забележим, че този разлом е непреодолим. В България мнозинството хора, преди всичко по-образованата част от градското население, приема присъствието на тази партия във властта като предизвикателство спрямо човешките си права и свободи и е готово да й припише всички недъзи на публичния живот. Не без основание, впрочем.
Присъствието на БСП в политическия живот е политически символ на тоталитаризма. И никакви промени в политиката на тази партия няма да накарат нейните противници да я възприемат като „нормална”, демократична левица. В последните 12 години те се лутат в политическия си избор, залагайки ту на един, ту на друг новопоявил се „спасител”, или оставайки пасивни на избори. Така в страната лека-полека се изгради култура на остро политическо недоверие към властта, в която доминира представата за инфилтрирането на БСП навсякъде.
И свързването на очевидния факт на криминализирането на българския политически елит и държава с това инфилтриране.
Един от резултатите от това недоверие е парадоксален – тъкмо то позволява на БСП да се съхрани като водеща политическа сила, защото прави крайно неустойчива политическата подкрепа за опонентите й. Те неизменно биват масово заподозряни в съглашателство и зависимост от партията на бившите комунисти, тъй като в случаите, когато са се добирали до властта, не са настъпвали съществени промени, не са намалявали злоупотребите с власт и корупцията, натискът върху медиите и рекетът върху бизнеса. В резултат, въпреки стесняването на социалната си база, БСП вече четвърт век удържа позициите си на водеща политическа сила. А нейните политически противници имат относително кратък живот.
Този двоен разлом изглежда истинския тежък политически проблем на България, пречещ на страната да се развива нормално при демократични условия.
Криминализацията на елитите, злоупотребите с власт и нарастващата агресивност на олигархията сигурно са свързани с явната и/или задкулисна доминация на бившата комунистическа партия в обществено-политическия живот, но те са и резултат на демократичните промени в една страна без сериозни демократични традиции, със слаба икономика, без утвърдени механизми на граждански и институционален контрол върху властта. Образно казано, обществото няма имунна система срещу болестите на демокрацията, които щяха да се появят (може би в не толкова остра форма) и ако бившата комунистическа партия беше изчезнала от политическата сцена.
Политическото влияние на БСП обаче блокира или поне задържа възможностите обществото лека-полека да започне да преодолява тези проблеми. Напротив – в последното десетилетие като че ли тенденцията е обратната и няма да е пресилено да се каже, че мафиотизирането на държавата, свързването на бизнес, престъпност и власт в обща мрежа, заплашва самото съществуване на българското общество и държава, или най-малко възможностите за бърз икономически напредък.
След скандалния опит за назначаване на Делян Пеевски начело на ДАНС, предизвикал сегашната протестна вълна, управляващите сякаш захвърлиха демократичните маски и се ориентират към откровен опит за частична реставрация на управленски практики, характерни за тоталитарната държава. Всъщност подобни опити имаше и при предишното управление.
При БСП и ДПС обаче това е отчаян политически ход, целящ да разшири социалната база на режима. Поне засега не изглежда възможно това да се случи.
Въпросът всъщност е дали и доколко българите, които вярват в ефективността на една демократична политическа система, са в състояние да разделят проблема за отстраняването на БСП от политическата власт от проблема за демафиотизирането на българската държава. Протестите сякаш сливат тези две задачи в една. Но те са различни. Не само БСП, ДПС и „Атака”, но и почти всички политически партии в България в някаква степен са обвързани със сегашния модел на управление. От друга страна, все пак именно партиите, които са извън управлението, могат да имат потенциал и мотивация за промяна на този модел.
Едно е ясно – политическата криза в страната се е изострила до степен, в която ще се случи едно от двете: или БСП и ДПС напълно ще започват да пренебрегват демократичните условности, за да управляват със „здрава ръка” (накъдето май върви това управление), или този опит ще доведе до изграждането на силна и обединена опозиция срещу тях, която да ги помете от властта.
Ако се случи второто обаче същественото ще е дали тази опозиция ще отговори на необходимостта от създаване на имунна система на обществото срещу злоупотребите с власт, или ще се повтори цикъла, който наблюдаваме от 2001 г. насам.
