Кондолиза Райс и Робърт Гейтс: Какво САЩ могат да противопоставят на Русия в Сирия
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Ние чуваме възгласи на изумление от Вашингтон и Лондон до Берлин и Анкара. Как може Владимир Путин със своята потъваща икономика и второстепенна армия постоянно да диктува хода на геополитическите събития? В Украйна или в Сирия руският президент изглежда навсякъде взима връх.
Понякога на Запад възниква неадекватна реакция: това е признак на руската слабост. Или чувството за самоувереност: той ще съжалява, че е решил да се намеси. Русия по никакъв начин не може да постигне успех. Или чувството на тревога: а може би трябва да включим руснаците, за да помогнат за стабилизирането на обстановката, на нас няма да ни попречи малко помощ в борбата с „Ислямска държава“?
Путин изключително добре разиграва своите слаби карти, защото точно знае, какво иска да постигне. Той няма да стабилизира обстановката според нашето разбиране за стабилност. Той отстоява руските интереси, запазвайки на власт сирийския президент Башар ал Асад. Въпросът тук не е в „Ислямска държава“. За Москва всяка пречеща на руските интереси бунтовническа групировка е терористична. Ние видяхме този маниер на поведение в Украйна, е сега го наблюдаваме още по-агресивното му проявление в Сирия – с бомбардировки и удари с крилати ракети. Путин е човек без сантименти и ако Асад започне да му тежи, той с радост ще се съгласи с неговата замяна, приемлива за Москва.
Но за момента руснаците смята, че те /и иранците/ могат да спасят Асад. Президентът Барак Обама и държавният секретар Джон Кери заявяват, че не съществува военно решение на сирийската криза.
Това е така, но според Москва дипломацията се съобразява с реалностите, а не е обратното. Русия и Иран създават благоприятна обстановка. Когато тази военна интервенция се изчерпи, от Москва можем да очакваме мирни предложения, които да отразяват интересите й, включващи запазването на руската военна база в Тартус. Ние не трябва да забравяме, че представата на Москва за успех се различава от нашата. Руснаците смятат за приемливи така наречените провалили се държави и замразени конфликти и дори съдействат за създаването им - от Грузия до Молдова и Украйна.
С какво се различава от тях Сирия? Ако „хората на Москва“ могат да управляват само част от държавата, но при това да лишат всички останали от възможността да управляват останалата й част, тогава нека бъде така. Благополучието на населението също не е от значение. В руското определение за успех не съществува такъв компонент като тревога за отчаяното положение на сирийския народ. Бежанците са европейски проблем. Междурелигиозният конфликт? Та това е Близкия изток! Населението е подложено на въздушни удари с използването на бомби варели и химическо оръжие от Асад, забранено от договор, който Москва сама е предложила. Много жалко. Действията на Путин в Сирия – това е старомодна великодържавна политика.
/Да, хората вършат това в 21 век!/. Това му дава вътрешно предимство, но той не споделя вътрешните и външните проблеми. Руската вътрешна и външна политика винаги е била тясно свързана. Русия се чувства сила у дома, когато е силна в чужбина. Именно с тази идея Путин се обръща към своето облъчено от пропаганда население и руският народ му вярва – поне за момента. Русия е велика държава и от това чувство тя черпи самоуважение. Какво друго? Кога за последен път сте купували нещо руско, освен петрол?
Москва отново има значение в международната политика, а руските въоръжени сили действат. Дайте да се разберем поне за себе си. Обвиненията към Путин какво лошо решение е взел звучат слабо. За последен път руснаците са се разкаяли за своите чуждестранни авантюри в Афганистан. Но това се случи следа като президентът Роналд Рейгън /1981-1989/ въоръжи афганистанските муджехедини с ракети „Стингър“ и те започнаха да свалят руски самолети и вертолети.
Едва след това изтощеният Съветски Съюз начело с Михаил Горбачов /1985-1991/ в стремежа си да постигне компромис със Запада реши, че афганистанската авантюра не му е нужна. Така че какво можем да направим? Първо, трябва да се откажем от доводите, че Путин просто реагира на световното безредие. Според този довод стопанинът на Кремъл само де опитва да съхрани държавната система в Близкия изток в отговор на хаоса, който са създали САЩ със своите действия в Ирак, Либия и други места. Путин наистина реагира на събитията в Близкия изток. Той вижда вакуума, който се образува заради нашата нерешителност и нежелание активно да се включим в Либия и да запазим предишния курс в Ирак. Но Путин като защитник на международната стабилност?
Не вярвайте на това. Второ, ние самите сме длъжни да създаваме обстановката по места. Зона забранена за полети и безопасни райони за населението – това не са някакви необмислени идеи. Такива методи даваха резултати по-рано /защитата на кюрдите в течение на 12 години от терора на Саддам Хюсеин/ и те заслужават сериозно обсъждане. Бягството на бежанците ще продължи дотогава, докато хората не се почувстват сигурни. Нещо повече, активната подкрепа за кюрдските сили, сунитските племена и остатъците от иракските специални сили – всичко това не са глупости.
Тази подкрепа може да спаси нашата днешна провалена стратегия. Ако се отнесем към това сериозно, ще укрепнат наши връзки с Турция, която на гърба си изпитва последиците от московската интервенция. На кратко казано, ние трябва да създадем оптимален баланс на военните сили по места, за да постигнем политическо решение, приемливо за нас и нашите съюзници. Трето, ние трябва да осигурим „неконфликтност“ на нашите военни действия и руските. Това е неприятно. Ние въобще не трябваше да допускаме подобна ситуация, когато руснаците ни предупреждават да не им се пречкаме между краката. Но ние трябва да направим всичко възможно за предотвратяването на инциденти между американските и руските военни. Както изглежда, дори Путин споделя тази тревога. И накрая, ние трябва да гледаме на Путин такъв, какъвто е.
Стига сме говорили, че искаме по-добре да разберем руските мотиви. Руснаците много добре знаят своите цели: с всички необходими средства да отстоява своите интереси в Близкия изток. Какво тук не е ясно? / ----- Кондолиза Райс, държавен секретар на САЩ от 2005 до 2009 г. Робърт Гейтс, министър на отбраната на САЩ от 2006 до 2011 г. Тяхната статия е публикувана във вестник „Вашингтон пост“.
