ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Победи ли протестът?
Въпрос без отговор, ако преди това не кажете точно за кой протест говорите?
Още през юли стана ясно(1), че говорим за няколко различни протеста. Първият от тях бе на множество демократично мислещи граждани на България, които просто не понесоха опитите на мижавите ни капиталисти, наречени олигарси да управляват неприкрито държавните структури в свой интерес. В този протест участваха хора от всякакви партии и главно интелигенцията. Този протест победи! И днес Пеевски още не знае дали е депутат, един министър така и не се избра, един зам-министър е в положението на Пеевски.
Имаше обаче още един протест, който почти се забрави. Това е протестът на хората „от февруари”. Те в най-голяма степен са жертви на прехода, който ги декласира и пауперизира. За разлика от някои неголеми групи на населението, които са били „винаги бедни”, това са значителни слоеве от бившата средна класа, които не искат и не могат да приемат условията за живот, в които са поставени. Те вече знаят, че:
Тази група притежава може би най-високия протестен потенциал и ще присъства още дълго на протести по всякакъв повод. Защото този протест не победи и не можеше да победи по този начин.
Част от тези протестиращи се включиха в диалог с институциите /напр., участваха в подготовката на Избирателен кодекс, обсъждаха с премиера икономически мерки и т.н./. Други, които не се отнасят негативно към БСП, преминаха към контрапротестиращите, обнадеждени от първите крачки на правителството. Сериозна част от тази група обаче и сега е неудовлетворена, а като активно протестиращи в София сега са останали до 150-200 души. Но могат да станат и много повече!
Почти седмица първият и вторият протест бяха почти неразличимии. Исканията им бяха като цяло справедливи, интересите -легитимни и в крайна сметка се ползваха с морална подкрепа от много по-широки слоеве.
Върху този общо взето справедлив протест се опита да се надстрои още един – на бившата и настояща десница, къде разпокъсана, къде обединена, но все зле ударена от изборните резултати. ГЕРБ, която печелейки, загуби властови ресурси, „традиционната” десница /СДС-тата + ДСБ/, движението на М. Кунева, маргинални котерийки като РЗС и пр., въпреки декларациите си все пак решиха да „яхнат” протеста.
Обективни условия за това имаше. Сериозна част /над половината, може би две/трети/ от протестиращите срещу избора на Пеевски и без това бяха активисти на десницата /действащи политици, традиционни антикомунисти, реститути, просто граждани с десни убеждения/. Много от другите бяха възмутени и сърдити на БСП и ДПС.
Наличието обаче на критична маса протестиращи, които не приемат превръщането на гражданския протест в политически, принуди политическите диригенти на „яхването” на протеста да се маскират като граждани и в това си качество да поведат протеста към тяхната единствена и чисто политическа цел: оставка /и бързи избори след това/.
Включването им в протестите пролича не само с намесата на PR-ките, в качеството на лозунгите и пропагандните материали, флашмобовете и пр., но и с раждането, по-точно ВЪЗраждането на редица митове и легенди, в голямата си част останали в наследство от ранните години на прехода. Това стана, защото:
Първо, нямаха много време, за да измислят нови, та затова се използва модела „каквото си баба знае, това си бае”.
Второ, нямаше как веднага да се изтикат реално протестиращите, затова трябваше „нежно” да се подменят исканията и лозунги на бедните, отрудени и болни хора с тези на „младите”, „умните”, и „красивите”.
Трето, което може би е най-важното, трябваше колкото се може по-дълго да се поддържа мита за граждански, а не политически протест.
Защо последния мотив се оказа толкова важен?
Освен това, може пък и да се постигне нещо повече - както изтъква известният специалист по митологиите Мирча Елиаде, една от основните функции на мита е да установи модели на поведение.
Кои бяха основните митове, които десницата използва?
Първи мит: „комунистите” са взели властта от ГЕРБ не преди 100 дни, те винаги са управлявали. Целия преход(2) е тяхно дело. Мотивът е ясен: да не би някой да си спомни кой ликвидира земеделието с ликвидационни съвети, кой продаде за жълти стотинки огромна част от индустрията ни, кой „реформира” осигурителната система, здравеопазването и още куп социални подсистеми така, че сега спешно наистина да трябва да се реформират. Но няма значение, запомнете, че всичко лошо което ви се случи, е тяхно дело.
Частен случай на този мит: Те /гадовете от БСП/ приеха „лоша” Конституция. Забравете обаче, че без сериозна част от СДС и другите партии, тя никога нямаше да стане факт.
Не бих казал, че Конституцията е съвършена, не съм и компетентен да преценя. Но не знам кои нейни качества така силно формират разрухата у нас, че като я променим, всичко ще бъде „по мед и масло”.
Втори мит: БСП не може да се реформира, те са непоправими комунисти, отговорни за всичко от атентата през 1925 г., та до днес.
И през 1990, и сега не ми е ясно, защо този, който си захвърля партийната книжка, веднага става виден демократ, а който симпатизира на БСП е непоправим враг на демокрацията, червен боклук, който само Сибир ще го оправи3. Ако през 90-та все пак е можело да се спори дали БСП се реформира или това е само мимикрия, то днес, 23 години по-късно това даже не си заслужава да се коментира. Смисълът на изтупването на праха от този брадясал лозунг обаче е ясен: трябва да мразите тях, непоправимите, а не нас, добрите, умните, честните, които сега след извънредни избори като страшни юнаци ще прережем главите на червената мафия, на корупцията, на кризата и разрухата и пр.
Частен случай на този мит: Монополите и олигарсите ги създаде БСП, всичко приватизирано е дело на „червените куфарчета”, раздадени от Луканов. Вярвайте ни и забравете моментално кой продаде най-добрата част от „Марица-Изток” с безумни клаузи за изкупуване на тока, на чия съвест тежат „Балкан”, „Каолин”, „Дамяница” и „Кремиковци”, кой продаде банките и маса фабрики, кой е Славчо Христов, коя – Цветелина Бориславова и т.н.
Третият мит вече звучи съвсем смахнато сюрреалистично: „смяна на системата”. През 1990-1992 темата имаше смисъл – от социалистическата трябваше да се премине към капиталистическата система. Както и да се модифицираше същността на прехода /от „тоталитаризъм към демокрация”, от „командна към пазарна икономика” и пр./, той все пак се извърши. И НАТО, и ЕС ни го признаха... Е, какво прави 20 години по-късно същият лозунг?
Има поне две причини за тази реанимация:
Първо, самите протестиращи искаха „смяна на системата”, но те имаха предвид модела, който позволява най-паразитната част на буржоазията,4 в порочен съюз с държавния апарат, да получава непропорционално голям дял от обществения продукт, да богатее просто от механизма на „деленето на баницата”. Тези „буржоа” от десетилетия са се научили да печелят не от производителен труд, а от далаверки със същия този държавен апарат. За тях /по-скоро за бизнеса им/ е от изключителна важност да могат да съхранят позициите си. Те нямат политически цвят, но имат нещо по-важно, пари! Затова те не бива да се пипат /кой ще ни плаща за протести, за избори и пр./, а леко ще се подмени искането на „протестиращите от февруари” като се съживи умрелия пред маса години лозунг.
Втората, по-сериозна причина е, че днес е очевидно че самият капитализъм, още повече нашенския, див, доморасъл, груб и шаячен, се нуждае от сериозна промяна, от „смяна на системата”. Да, но сега какво да правим? Над 20 години твърдяхме, че ако народът ни послуша, ще изкара една „лекичка” шокова терапия, ще разпродадем всичко, защото „държавата е лош стопанин”, /че ще съсипем другото не се каза/ и ще го закараме... в Обетованата земя, направо в рая.
Ала нашия неолиберален Едем се оказа такъв, че не само множеството българи, а и номадите на Мойсей няма как да го харесат. Тогава какво, да се разкаем и извиним? Ами, ще му се извиняваме на това скапано „количество”, та да си загубим позицията на „качествените”. Я да им обясним, че благодарение на лошите комунисти, на Държавна сигурност, на скритите врагове на демокрацията, на имперска Русия, на калпавия „матриал”, който не ще „да си смени чипа”, на сушата, на кишата и на каквото още се сетите, ние добрите и умните още не сме сменили системата. Лошо живеете, защото социалистите задържат социализма, ежедневно и ежечасно раждат социализъм. Затова дайте сега вече да сменим системата, хайде подкрепете ни за „незабавни” избори, та да видите тогава как бързо-бързо ще докараме „истинския” капиталистически рай.
Нека сега продължа по-сериозно. Това че досега критикувах десницата, в никаква степен не означава, че мисля левицата за споменатата по-горе невинна девица, „цялата в бяло”. И БСП си има своите грешки, грехове и издънки, своите олигарси и порочни връзки, своите „батко и братко”, 10%-ния си плосък данък, своите скандални назначения и уволнения, даже вече и „свой” Делян Пеевски си има.
Аз пък още нямам категоричен отговор на въпроса на покойния Стефан Продев чия е тази партия? На „червените бабички или на червените мобифони”, нищо че вече и бабичките са с мобифони. Като ляво мислещ човек доста трудно припознавам политиката на БСП като лява и мисля, че съвсем не съм сам в размишленията си. И аз, като хората от традиционната десница, не се чувствам достатъчно политически и парламентарно представен.
Яд ме е, че заради простотиите, които левицата направи /и продължава да прави/, вече за трети път на младите хора се внушава, че лявото, социалистическите идеи, солидарността и справедливостта са овехтяла безсмислица, не са „готини”, не са „куул”. Че социализмът бе време, в което всичко е било лошо, ама много лошо... И ако през 1990-91младите имаха и опит от предходното време, през 1996-97 имаха поне спомени, през 2013 младежта практически няма никаква адекватна информация за миналото ни. И затова много по-лесно става удобен „клиент” на неолибералните гурута на „просветения егоизъм”, жертва на деструктивен стил на политическа култура и политически живот, в който и не мирише на почтеност, да не говорим за „феър плей”.
Казват, че в политиката е приемливо да градиш стратегии и действия като разчиташ на късата памет на хората. Хайде, и да послъгваш може. Но гонейки своя частен непосредствен интерес, да правиш хиляди млади хора на маймуни, да отстъпваш от ненарушими норми, принципи и ценности, да се бориш за демокрация като я погазваш – това някак си трудно ще го приема.
Разбира се, и другите нормални хора няма да приемат това. Затова пак се прибягва до митологията, този път с текущите, измисляни „в движение” митове:
Звучи добре, съвсем приемливо. Известно време и така си беше. Само че имаше няколко индикации още през първите 2-3 седмици, които показваха, че едва ли ще ни се размине само с това.
Първо, макар и преследващ морални цели, протестът започна като креслив и шумен. Значителни части от загубилите властта, се наредиха в редиците му и родиха лозунга „Оставка”, който поне обещава възможен бърз реванш. Да ама с морални и мирни протести не може да се постигнат бързи, актуални политически резултати. Справка: Махатма Ганди, борбата срещу апартейда и Нелсън Мандела и пр. Прочутият Мартин Лутър Кинг през 1955 г. започва „автобусната война”, но чак през 1963 успява да поведе „похода към Вашингтон” и през 1964 - да стане Нобелов лауреат.
Второ, властта съвсем не се държа като Снежанка – да си гризне от ябълката и да изпадне в летаргия за сто години. Тя започна с популярни /да не кажа популистки/ мерки за изпълнение на искания, които, според мен само от инат, ГЕРБ месеци преди това отхвърли. Отвори се за диалог с протестиращите, взе да се съобразява с исканията, дори /нещо невиждано по нашите земи/ натискът започна да дава и други резултати - в един ден двама лидери на политически партии се извиниха на народа, единия дори заговори за катарзис...
Естествено, „яхащите” протеста нямаха никакво намерение да чакат 8 години, дотогава ще има поне два кръга редовни избори. Бързайки, диригентите на протеста започнаха да го правят „немирен”. Още през първите 10 дни се стигна до атаката срещу централата на „Атака”, счупи се прозорец на „Позитано”, съобщи се за „22 провокатори, двама от които дадени на прокуратурата”/нюз.бг/. Тогава започнаха блокиранията на централни кръстовища. По-ясни станаха реалните политически послания – на 19-я ден 29 интелектуалци се обърнаха до президента Плевнелиев, говорейки за „аморална коалиция между загубилите изборите партии, лишена от реално мнозинство и зависеща изцяло от капризите на партия „Атака”. Ако тези думи ви напомнят на други, чути от лидер на ГЕРБ през последните дни, значи сте се сетили кой е тридесетия „интелектуалец”, само от скромност не подписал петицията.
Така се стигна до 23 юли, когато не само бе потрошен прословутия „бял автобус”, но и бяха изкъртени и струпани на барикади за по-малко от 2-3 часа стотици тротоарни плочки, кофи за боклук, чадъри, жълти павета и т.н. Това изобщо не можеше да мине за дело на „няколко провокатори” с голи ръце, а определено говореше за предварителна организация за „немирни действия”, които можеха да доведат до непредвидими последици.
Това също звучи добре. Нещо повече, доста хора, доста време се държаха точно така. Гражданското неподчинение представлява активен отказ за подчинение на властта, но без да се прибягва до физическо насилие. Демократичната практика допуска и действия, позволяващи хората да се противопоставят максимално, без да застрашават властите или органите за поддържане на обществения ред
Защо тогава говоря за мит?
Ами защото по теория гражданското неподчинение предполага пасивна съпротива. Предприемат се определени ненасилствени действия, но се очаква деецът им да бъде арестуван, атакуван, бит, заплашван от властите. Самият Хенри Дейвид Торо, въвел термина „гражданско неподчинение”, през 1846 г. отказва да плаща поголовен данък и съответно лежи в затвора, да не говорим за Мандела и Лутър Кинг.
Махатма Ганди твърди, че гражданско неподчинение се предприема, едва когато всички други начини за убеждаване са изпробвани и не са довели до успех. А тези, които го извършват, трябва да са готови да понесат наказанията, които се полагат за нарушаване на закона.
При нас се случи точно обратното. Протестиращите без дори да пробват други средства, директно стават „граждански неподчиняващи се”. Те атакуват полицията, те бутат загражденията, те нарушават закони /протестират без разрешение, и след 22,30 ч., вдигат неимоверен шум и пр./, те замерят депутати /т.е. представители на властта/, те освиркват невинни пенсионери /т.е. поколението на родителите си/, но съвсем не са готови да бъдат арестувани и съдени. Напротив, те искат... да съдят полицаите, че не им позволяват да ходят колкото си искат близо до парламента, че им проверява документите и т.н.
Дори когато са 5-6-7 човека, блокират най-оживени кръстовища. Ако Раймонда Диен ляга пред влака, който кара оръжие за Индокитай, ако екоактивист се оковава за дърво, за да го спаси от отсичане, нашите протестъри, образно казано, се „оковават за автобуса”, не защото ще пречат на правителството /не знам министър да пътува с автобус/, а за да бъдат забелязани, нищо че тормозят стотици други невинни граждани.
Гражданското неподчинение винаги е срещу нещо конкретно - срещу определени закони, изисквания, решения на правителството. При нас кабинетът се оказа „отзивчив” и реално слуша гласа на протеста. Това всъщност е ползата от него.
Но когато действаш не като гражданин, целящ да поправи нещо, а искаш оставка и избори, т.е. искаш властта, защо поне не кажеш, че това е политически протест? На 4 септември Б. Борисов го направи и отнесе маса критики, може би защото простодушно „издаде четата”. Но това е много по-достойно поведение от това на разните РъБъ-та, които най-сетне намериха конкретно искане... срещу актуализацията на бюджета, която поне малко да помогне на най-закъсалите ни съграждани и малко да укрепи резерва на страната ни.
Всъщност най- откровеното разобличаване на този мит прозвуча поTVСкат” от дама-протестър, която се опита да теоретизира и да обясни, че „протест не е тогава, когато просто си излагаш исканията”. Истинският протест е „да пречиш на тези, които не харесваш, ...да работят”. Просто и ясно! И странно, защото същото се чу тези дни и от парламентарната трибуна като обяснение за „номерата” на ГЕРБ.
Всеки дори с наченки на демократична култура би отвърлил подобна теза. Но тя за съжаление, се роди от хора-протестъри, чиито партии винаги са включвали в името си „демокрация”. Така хора, от които се очаква да следват Солон и Перикъл, Джеферсън и Вашингтон, по-скоро се оказват адепти на Макиавели и Лойола.
Стигнали сме до предели, граници, които реално разрушават демократичната тъкан на обществото, объркват и най-елементарните представи за нормално и културно обществено поведение.
Чувам интервю, в което млад човек обяснява: „протестирахме си ние, викахме си с тъпаните, съвсем културно се държахме ...”. И изведнъж, минава депутат, който им прави неприличен жест. /„Хоризонт”, 4.10.2013, 13 ч./. Виждам снимка, на която много хора, вкл. член на екипа на демократичен премиер от Съюза на демократичните сили, позират гордо с лозунг „Без лустрация няма демокрация” .
Чакайте, моля! Откога лустрацията е елемент на демокрацията, откога крещенето под акомпанимент на тъпани е „съвсем културно” поведение, откога е прието депутати да показват среден пръст на избирателите си явно /не че иначе не са го правили/, откога всеки, чието мнение не харесваш, се възприема като престъпник?
Основното, заради което се занимавам с митовете на протеста, не е тяхната съмнителна адекватност. Повечето от нас, дори интуитивно, я чувстват. Важното, значимото е, че особено през последните години, благодарение на действията на серия политически субекти, се заличават границите между демократичните правила и процедури и създаваната митология, до такава степен, че самата демокрация се изпразва от съдържание.
В модерното демократично общество е нормално хората да имат различни интереси, идеи, възгледи. Политиката, политическите и държавните институции са механизмът, в и чрез който тези интереси да се съгласуват. Това е начинът да се изработват възможни решения за функциониране и преодоляване на противоречията в името на общото благо. Но за да работят тези механизми, трябва да се спазват далеч не много писани и неписани, но ясни правила. При това да се спазват от всички!
Писаните правила са залегнали в Конституцията и законите, голяма част от неписаните /в многословни, но коректни формулировки/ също са там. Да ги изписвам подробно, значи още поне 300 стр. текст. Затова ще се огранича само с няколко, които през последните четири години толкова пъти се нарушаваха, че следва поне тях да си ги припомняме като мантра поне по веднъж седмично.
Кои са те?
В заключение искам отново да напомня нещо, известно ни още от древния Рим.:
Cum principia negante non est disputandum! /с отричащите основите, принципите, не се спори/. Някъде, още около „Кръглата маса”, политическите сили у нас се разбраха, че каквото и да правим, ще го правим мирно, че политическите сили са партньори, а не смъртни врагове. Тогава и през следващите няколко години се изгради политическата система, основана на Конституцията, законите и няколко консенсусни принципи и цели /градим демократично общество, социална пазарна икономика, частната собственост е неприкосновена, противоречията решаваме с диалог, имаме разделение на властите, искаме да членуваме в НАТО и ЕС и пр./
Практически огромната част от политическите сили, при това всички значими, спазваха тези принципи. Едно, но не крайно изключение и прецедент, създаде „Атака”, която през последните няколко години подлага на съмнение част от тези принципи /членството в НАТО и ЕС, исканията и за национализация и пр./. Но поне го прави последователно и затова има относително устойчив електорат от хора, които искат същото и подкрепят тази партия.
През последните 4 години обаче се появи нова, при това мощна политическа сила, която също се държи като антисистемна партия и спазва демократичните процедури само когато и е изгодно. Сега, след парламентарните циркове, това, че тя действа като антисистемна сила е ясно на всички. Но това съвсем не е от днес. Когато НС се използва за да „разобличим тройната коалиция”, за да уредим нещичко – парламентът е важен, ние сме парламентарна република. Когато ни критикуват – те са „безделници”, които бадява ядат народния хляб. Когато политическите сили ни подкрепят, „ние сме конструктивни, сътрудничим” и т.н. Когато обаче „не слушкат” – ще им разбием парламентарните групи /справка: РЗС и „Атака”/, ще помогнем на СДС да изхвърли депутатите си от... СДС, ще ги „ударим” /виж тефтерчето на Ф. Златанов/, ще подслушваме и т.н и т.н. Свято ще пазим разделението на властите, но само ако ни отърва. Ако не ни отърва: спомнете си как се четат СРС-та в НС, какви филми ни сервира „МВР пикчърс”, как избирателно се прилагат законите, когато засягат Мишо Бирата, как се „нагласят” дела в къщата на партийния велможа, как се „разобличават” съдии и се произнасят присъди още преди всякакъв процес...
Ситуацията в страната ни е безспорно много сложна. Нужни са ни ефективни решения, за да се излезе от икономическата, политическата, демографската и каква ли не още кризи. Обаче колкото и да ни се иска /и на мен, и на протестиращите, и на още хиляди други/ бързи решения няма. Нужни са сложни и бавни, системни реформи, които ще траят години. Но няма как и да ги започнем, ако не възстановим и укрепим демокрацията, ако не спазваме свято нейните правила и процедури. Това също няма да стане много бързо, но ако не стане, нищо друго няма да стане! Ще се радваме на мил и на мнозина от нас познат тоталитаризъм, който поне на първо време ще ни остави изход, всъщност вече два изхода – Терминал 1 или Терминал 2...
Не съм на кеф и на години да ползвам тези изходи. Така че, хайде да се постараем да бъдем по-нормални и по-демократични.
Бележки
1) Само аз съп публикувал в „Поглед-инфо” поне три статии по темата.
2) Както сполучливо отбелязва Иво Атанасов, вместо „45 г. стигат”, работата я докарваме до „69 г. стигат”. Вж.:Поглед инфо /авторски/
3) По повод други мои писания, ФБ и мен превърна в „червен боклук”. Особено яростен беше един доцент, чиито „аргументи” срещу моя текст бяха „гьозбояджия” /каквото и да значи това/, „руски службаш”, „писач на БСП, платен с рубли”. Въпреки че опонентът ми е филолог, не хареса дори името ми, и то било „руско”. Нямаше как да му обясня, че името ми е с пъти по-малко руско от неговото собствено, което като на българин е също в славянската именна система. Мислех да му се подмажа с факта, че арменците са арийци, ама надали ще успея да променя мнението му за собствената си персона – „червен боклук” и толкова!
4) Всъщност става дума за псевдобуржоазия, както сполучливо ги нарече проф. Духомир Минев. Вж.: Гражданстве-ност, класова борба или ритане на атове – все едно, страдат магаретата.
Анализът е публикуван в сайта Поглед.инфо.
