Моминските мечти за политическия Херкулес начело на държавата превърнаха партиите в лилипути
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
В търсенето на кандидати за президент партиите заприличаха на застарели моми, които чакат принцът на техните мечти да се появи на бял кон и да ги отведе до изборната победа. Събират се и описват едва пред друга един нероден Петко, който брани с гърди националния интерес, тропа по масата на Европейския съюз, членува всеотдайно в НАТО, държи на къса верижка комшиите, обича Русия и душата си дава за социално слабите. Само дето не са посочили колко трябва да е висок, какво тегло да има и какви да са очите му. Сиреч, мечтаят си на глас за някакъв политически Херкулес, когото, ако намерят, ех, какъв живот ще настане тогава...
Истината обаче е далеч по-прозаична и изобщо не е свързана с каквито и да било качества на бъдещия претендент за държавен глава, а с пълната кадрова немощ на партиите да излъчат безспорна фигура, която да обединява левия или десния политически сектор. Което пък от своя страна разкрива свенливо премълчаваната истина, че всички тези партии нито са се разделяли, нито са се събирали на принципна основа, а в дъното на всичките им центробежни и центростремителни движения стоят личностни противоречия и конфликти. Засега това е единственият доказуем извод от трескавите срещи и разговори, провеждани и от левицата, и от десницата в търсене на съвършената личност, която ще грабне сърцата и умовете на многострадалния електорат и като един Данко ще ги поведе към светли бъднини.
Поради пълната взаимна непоносимост на партиите в Реформаторския блок, които няма как да се обединят около обща кандидатура само защото я предлага една от тях, те хвърлиха горещия картоф на Гражданския си съвет, откъдето пък номинираха двама души - Гроздан Караджов и Трайчо Трайков, които трудно биха събрали гласовете дори на родата си. Т.е. реформаторите абдикираха от президентските избори веднага след като решиха, че ще участват в тях самостоятелно.
В ляво картината е още по-омазана, защото след вътрешнопартийния референдум в БСП нейното ръководство, както и ръководствата на крилцата и перцата, които се отцепиха от столетницата, бяха бламирани от членската маса. Оказа се, че хората не виждат принципни различия между тях, които да ги разделят и са абсолютно наясно, че драматичните пози от серията "Сбогом, Гергино!" не почиват на нищио друго, освен на персонални сблъсъци и личностни амбиции. Вчера лидерката на Д21 Татяна Дончева, съзнателно или не, дори го вербализира, като заяви, че нейната партия може и да няма електорална тежест, но за сметка на това самата тя е втора по рейтинг сред политиците, която е прави достойна за кандидат-президент на левицата. В смисъл, че описваният до този момент политически Херкулес от левицата може и да носи пола.
В ГЕРБ положението е малко "парен каша духа". Те поне не описват някакъв Батман, който ще спасява "българското човечество" по израза на една миска, а твърдят, че имат много достойни личности за президентския пост и че тяхната кандидатура ще бъде партийна и никаква друга. Достойни, достойни, ама колко да са достойни, след като знаем, че сегашният президент изобщо не е избиран от никого заради личностните му качества, а заради партийния вот, още повече, че няма как някой да е избран с по-малък брой гласове, отколкото е броят на недействителните бюлетини.
А фактът, че оттласнаха президентския вот чак за дъждовния, мрачен и депресивен ноември означава, че там до последно ще разпъват достойнството между пресния спомен от сегашния им президент и обещанието, че вече няма да правят така - ангажимент, който след Росен Плевнелиев би могъл да поеме единствено Бойко Борисов. Т.е. и ГЕРБ е на принципа на застарялата мома, която обаче си е набройкала няколко души и чака да види кой ще ги вземе другите, та и тя да пристане на някого.
Проблемът на това моминско поведение е, че този тип замечтани по принца девойки, а впоследствие лели тъй си и остават с нереализираните си мечти или в крайна сметка отиват при който ги пожелае, ако изобщо се намери такъв. И ако за старите моми това е лична драма, за партийните като нищо може да се превърне в национална трагедия.
Затова е крайно време партиите да осъзнаят, че времето им да се котират успешно отдавна е изтекло, че принцовете се появяват много рядко дори и в приказките и че 4 или 5 месеца преди президентските избори просто са длъжни да посочат претендентите си, вместо да се правят на девственици и да витаят в облаците. Защото сегашните им въжделения за политически Херкулеси ги превръщат просто в едни партийни лилипути, които избирателят едва ли ще си направи труда да забележи. И тогава, както се казва, язък за моминството, язък за мечтите и най-вече язък за държавата.
