ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Една мисъл не престава да ме преследва от години. Аз, един от хилядите употребени преди 23 г., които по улици и площади, опиянени екзалтирано крещяхме: „Комунизмът си отива!“. Да, отиде си, но не и идеолозите му, превърнали се за една нощ от комунисти в капиталисти.
Седнал сега пред телевизора дни наред наблюдавам безкрайния поток протестиращи млади хора, вслушвам се в гласовете им, в оптимизма, че нещата ще се променят. Дай Боже! Изпитвам вина пред тези хора, вина и още повече страх, че ще бъдат употребени като нас. Чудя се и на наглостта на „народните избраници“ да твърдят, че това не е граждански протест, а обслужване на нечии интереси в търсене на реванш.
Ние, употребените, заплатихме твърдо скъпо наивността си. Държавата беше разграбена и превърната в бунище, а всички ние – поставени на колене.
Слушам, гледам и не мога да повярвам. Равнодушно, без ни най-малка съпричастност към исканията на протестиращите политиците си говорят: Демокрация. Всеки има право да протестира. Ще повикат, повикат, па ще се уморят и укротят. За вас, господа политици, протестиращите са тълпа, лумпени, сбирщина. Вместо да ви оставят да си гледате работата, те моля ви се, ви пречат. Коя работа, бе, господа депутати! Досега нито едно от предишните правителства не свърши поне част от обещаното. Че има още какво да се граби от тази държава, има. Но то не е ваше, а на всички онези, излезли на уличните протести.
Слаб съм. В безсилието си стискам юмруци. С нищо смислено не можах да накарам сина си да остане в България. Сам си извоювах участта да няма кой да затвори очите ми, когато умра, кой да запали свещичка и да пролее сълза на гроба ми. Не искам същото да се случи утре с наследниците на протестиращите днес. Искам гласовете им да не бъдат гласове в пустиня като нашите, а гласове Божии.
Никола Аргиров, село Дебращица
