ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Като че ли следващият ни президент най-вероятно ще бъде от женски пол. Може би и поради това сегашната ни държавна глава се натяга непосилно и с тъпа упоритост пред задокеанските си покровители с надеждата да я номинират за втори мандат.
И все пак аз лично предпочитам да си изберем истинска жена, а не парясница. Сиреч да се върнем към забравената обществена уредба на матриархата.
Всъщност тя хич не е била лоша. Рано заран жената енергично напердашва клетия си съпруг с категоричната заръка да отиде за невегетарианска храна. И ако вечер се върне с празни или полупразни (а за жената те винаги са такива) ръце – пак бой.
И трети път бой, ако не си изпълни демографските задължения в пещерата. Както казват руснаците – „ради удовольствие - нет, а продолжение человеческого рода - для”.
Ами било чиста женска диктатура? Да, обаче в нея е имало жестока житейска логика. Нещо като нашето „тате носи, мама меси”. И ако тате не носи, а мама няма какво да меси – бой, бой и бой по тате.
Накрая мъжете въстанали, направили преврат, свалили матриархата и установили патриархата. И какво? Толкова били свикнали на пердах, че започнали да се бият помежду си. И се биели все по-масово. А всеки масов бой си е всъщност война.
Която понякога, както например на два пъти през миналия век (1914-1918 и 1939-1945 г.), се превръща и в световна касапница. С десетки милиони човешки жертви.
И така - хилядолетия наред. Поради което наистина издигам призива „Назад към матриархата!”.
Това го казвам като историк. Ако се върнем обаче към днешната действителност, коя дама би могла да установи родния ни матриархат като бъдещ български президент?
Веднага бързам да кажа, че тя трябва да отговаря най-малко на две условия. Първо, да е посочена (уви) от ГЕРБ, т.е. от Бойко. И второ, да се вписва в „архаичните” (според г-н Първанов), но (пак уви) засега непроменяеми изисквания на Конституцията – да е родена в България и в последните пет години да е живяла тук.
В медиите вече започнаха да се търкалят разни имена. Но поне три от тях не отговарят на втората част от второто конституционно изискване.
Ще започна с Ирина Бокова. Тя прекрасно се справи с функциите си както на посланик на България във Франция, така и след това (и досега) - като генерален директор на ЮНЕСКО.
Но както интелигентните читатели на „Ретро” знаят, и двете й местоработи не са в София, а в Париж. Следователно и по чисти технически причини в последните 5 години тя не е „живяла в България”.
Сиреч според Конституцията не става за кандидат-президент. В замяна обаче става за кандидат за генерален секретар на ООН.
Ами тогава работата е много проста – още утре правителството да застане категорично зад нейната кандидатура за този пост. И това би било печелившият му ход.
Кристалина Георгиева? Тя, от една страна, също не е живяла в България в последните пет години. Но, поне според мен, си тежи на мястото, което заема в момента.
Коя друга източноевропейска държава, извън Полша, има еврокомисар на такъв високопоставен пост? Май никоя.
