ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Съществува мнение, че дълбоко в душата си Барак Обама осъзнава отговорността за веригата от „революции“ в Близкия изток, в резултат на което демокрация там не се появи, но пък бяха разрушени Либия и Сирия, а на тяхно място се появи „Ислямска държава“ (ИД). Поради което не е изключено, че получавайки през 2009 г.
Нобелова награда за мир, Обама – под прикритието на своето президентство – има намерение да потвърди имиджа си на миротворец. Между другото стопанинът на Белия дом не може да не разбира, че успехът на преговорите в Женева за урегулиране ситуацията в Сирия (поредният кръг от тези преговори е определен за 9 март) би увеличил тежестта на кандидата от Демократичната партия в хода на предизборната кампания за нов президент на САЩ.
Само че изкуството на игрите по време на избори отдавна и напълно са усвоили и републиканците, които в настоящия момент всячески се стремят да провалят плановете на демократите. В частност комисията на Камарата на представителите по външните работи на Конгреса на САЩ миналия четвъртък прие инициирана от републиканците резолюция, в която за извършване на военни престъпления в Сирия бяха обвинени сирийското правителство, Русия и Иран и предложи създаването на международен трибунал за тяхното разследване.
Припомням, че републиканците сега имат мнозинство в двете камари на Конгреса на САЩ, което им позволява да блокират всяка миротворческа инициатива на Обама. Кой всъщност управлява Америка? Съдейки по всичко САЩ са единствената държава в света, основана от големи земевладелци, индустриалци и банкери.
При отсъствието в Новия свят през XVIII в. на присъщите за Европа теокрация и аристокрация бащите-основатели на САЩ съумяха да създадат принципно нова, в сравнение с традиционната, система на държавно управление, в която собствеността, властта и идеологията са под контрола не на кралски династии и на църквата, а на олигарсите. И през цялата американска история, както и да се е оформя управляващата класа и който и да бъде избиран за президент на тази страна, истинските владетели на държавата са именно те – най-едрите собственици.
Пропуск за сформираните от тях затворени клубове винаги са били не само размерът на активите им, но също така верността към кастата. Разбираемо е, че тази каста не може да допусне появата на поста лидер на държавата политик, който не е под техен контрол. А и откъде ще се намери такъв в САЩ, след като цялата политическа система в страната от долу до горе е така устроена, че без сериозна финансова поддръжка от страна на определените от нас за закрити клубове (да ги наречем условно „републикански“ и „демократически“) човек не може да стане даже редови конгресмен?
Разбираемо е, че двата водещи „клуба по интереси“ отдавна се конкурират помежду си за доминиране в голямата политика, само че те не пречат на своите членове да се договорят по принципни въпрос, засягащи, в частност, външната политика. Определено при такава система на власт постът на президента на САЩ се явява по-скоро показен. И реалната политика в тази страна е олицетворявана не толкова от стопанина на Белия дом, колкото от неизбираемия и абсолютно лоялен на установените правила и американските ценности държавен апарат, сред задачите на който влиза и контрол върху действията на президента.
През целия ХХ век имаше само два случая, когато американските президенти бяха повече или по-малко независими от своя контрольор – държавната бюрокрация, изградена в съответствие със структурата на реалната власт. Първият такъв държавен глава стана 32-ят президент на САЩ Франклин Делано Рузвелт, на когото – по време на икономическата катастрофа през 1933 г. (в годините на Голямата депресия), а после и през Втората световна война – му беше даден картбланш за повече или по-малко самостоятелни действия. Рузвелт е единственият президент на САЩ заемал поста четири мандата подред.
И заслужи тези мандати не само с таланта си на политик, но и със способността си така да притиска отделни американски крупни бизнесмени, че това да е изгодно за управляващото съсловие като цяло. От демократа Кенеди до демократа Обама: еволюция на статута на президента Вторият случай в американската история, когато президентът на страната е провеждал (или поне се е опитвал да го прави) малко или повече независима от истинските стопани на САЩ политика, е управлението на Джон Кенеди.
Впрочем този пример е с точно обратното – в сравнение с управлението на Рузвелт – свойство. Демократът Джон, за разлика от демократа Франклин, не получи от своите колеги от елита мандат за самостоятелни действия (например за установяване на държавен контрол върху емисиите на долари). И доколкото Кенеди счете, че има правото да установи в страната СВОИ правила, той беше определен като неприемлив за американската система на властта не само в републиканския клуб, но и в демократическия.
В резултат се стигна до образцово демонстративно убийство, което не би било възможно без съгласувано одобрение по този въпрос вътре в управляващата каста. Директното елиминиране на Джон, а след това и на Робърт Кенеди се превърна в предупреждение към всичките тези американци, които впоследствие се опитаха да влязат в голямата американска политика. И от тогава никой не е нарушавал правилата на тази политика, включително Барак Обама.
Да, конкуренцията между републиканци и демократи продължи и след убийството на Кенеди, като на места достигаше до директен сблъсък с употреба на непозволени средства (тук е достатъчно да припомним Уотъргейт от 1972 г., отравянето на Гари Харт през 1987 г. и съмнителната победа на Джордж Буш над Албърт Гор през 2000 г.), но в рамките на вътрешната политика и борбата за показна власт.
При това външната политика на САЩ не се променяше по принцип, никой не се стремеше към ръководната и насочваща роля в средите на елита. Ще отбележа, че в периода на управлението на Буш младши показността на президентския пост в САЩ стана абсолютно очевидна. Разбираемо е, че мнението на Буш нямаше никакво значение (то на 102% съвпадаше с политиката на партията) при взимането на решенията за навлизането на войски на САЩ и НАТО в Афганистан, а после и в Ирак. В нулевите години арсеналът от средства за управление на масите се обогати дотолкова, че управляващата в САЩ каста престана да скрива своите истински намерения.
Така че изборът за президент на САЩ на афроамериканец стана не толкова поради избора на народа, отколкото поради политико-технологичен трик – подчертана демонстрация на „тържествуване“ принципите на американската „демокрация“ при пълна лоялност към изискванията на елита. С какво Хилари Клинтън е опасна, а Доналд Тръмп – интересен? Трябва да се отдаде дължимото на Барак Обама.
Той зае поста президент на САЩ, имайки в себе си известни идеи, и даже се опита да ги осъществи. Имам предвид на първо място неговите програми за реформиране на здравеопазването и образованието. И, естествено, той се сблъска с това, че без поддръжката на висшите кадри дори и президентът на страната не може да реализира своите, макар и най-добри намерения. Подозирам, че на блокирането от сенчестата власт на идеите на 44-я президент на САЩ Обама отговори със засилване на саботирането на някои от нейните искания.
Той се съобрази с олигархичните лобисти за Либия и Сирия, но натисна спирачките при призивите да даде „твърд отговор“ на Русия заради Грузия, Крим и Донбас. Преди няколко дни подписа решението за продължение на санкциите срещу Русия, но не изглеждаше особено усърден. Много хора наричат Обама „американския Горбачов“ заради неговата непоследователност и някаква нерешителност. Според мен Обама ще остане в историята като президента, който се опита да включи в американската политика нещо свое и определено позитивно, за разлика от раздираната от стремеж към власт цинична Хилари Клинтън.
На този фон несъмнено интерес предизвикват кандидатурите на Доналд Тръмп – човекът, който както се твърди в неговите рекламни клипове, сам е изградил себе си, и на левия демократ Бърни Сандърс, който се застъпва за борба с терористите в съюз с Русия. Очевидно е, че бъдейки милиардер и, следователно, човек в някаква степен независим от себеподобните, Тръмп би могъл да разруши порочната връзка между сенчестите структури и техните марионетки на поста на държавния глава.
Възможно е тази връзка да бъде разколебана и от Сандърс. Само че има един въпрос: ще им бъде ли позволено? Те съвсем не са Рузвелт, който, преди да стане президент на САЩ, изкара два мандата като губернатор на щата Ню Йорк, доказвайки пълната благонадеждност на американската система на властта. На управляващата класа на Америка й трябва управляем президент. Но има един проблем: в средите на тази класа го няма това единство, което го имаше по-рано.
Банкерите окончателно се обособиха и отделиха в особена, наднационална каста, и, следователно, противоречията между републиканските и демократичните клубове вътре в американските висши ешелони се издигнаха на стратегическо равнище. Днес републиканците не би ги устроила демонстрацията на политическа коректност с избирането на поста на държавния глава на жена, заиграваща се с различни видове малцинства.
В условията на ерозиране на американската идентичност на тях им трябва стандартен и консервативен президент. На банкерите, напротив, е необходим такъв стопанин на Белия дом, който да олицетворява нова наднационална идентичност. Такъв, отчасти, беше афроамериканецът Обама, предполага се, че такава ще бъде и Хилари Клинтън. Изглежда, че президентските избори през 2016 г. ще са първата в историята на САЩ общонационална избирателна кампания, при която управляващата класа в тази страна няма съгласувани позиции. / ------------ Коментарът на Владимир Лепехин е публикуван в РИА „Новости“.
