ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Определящо значение за задълбочаването на политическия конфликт в България има амбицията на управляващото малцинство да се барикадира във властта. Стилът на това управление е добре познат. При управлението на тройната коалиция бяха регистрирани най-голям брой протести. Тези протести, както и учителската стачка, бяха не само пренебрегнати от тогавашните управляващи. Срещу тях бяха използвани тактики и прийоми от психологическата война. Целенасочено бяха търсени възможности за персонално компрометиране на водещите им фигури; чрез медиите беше направен опит да бъде формирано мнението за алчността и безотговорността на протестиращите, за техния икономически интерес от протестите, както и това, че някой плаща на протестиращите. В крайна сметка „разтурването на седенката”, наистина се превърна в емблема за цинизма на самозабаврили се политически наемници, които знаят много добре, че крайните решения няма да бъдат взети от тях, а от онези, които са ги поставили във властта.
Сега сме свидетели на същото: правят се системни опити за компрометиране на протестите; налага се представата за техния партиен характер или за меркантилността на протестиращите, които протестират срещу заплащане; създава се представата за катастрофичните последици, които биха могли да бъдат предизвикани от подаването на оставката на правителството Орешарски; прави се систематичен опит да бъде подменено представителството на протестиращите чрез фиктивни срещи с организации, които не участват в сегашните протести. Зад всичко това прозира същия манталитет и стил на властване, за който демократичните ценности и принципи не са нищо друго освен процедурни пречки, които могат да бъдат заобикаляни или подменяни в зависимост от корпоративните интереси на партийните „инвеститори”.
Тактиката на управляващото малцинство цели изтощаването на протестите. След като не успяха да компрометират протеста чрез силови групи; изправени пред неочаквано устойчива съпротива, управляващите продължават да търсят възможност за провокация, която да доведе до ескалация на напрежението. Агресивните провокации, организирани от Атака не доведоха до очаквания резултат. Опитите за насърчаване на контра-протести не придобиха очакваната достоверност. Международният отзвук на ситуацията в България допълнително ограничи възможностите за директна намеса срещу протестиращите. В тази ситуация, рисковете пред протестите се увеличават основно поради агресивния отказ от политически диалог от страна на управляващото малцинство.
Пътят, по който поеха управляващите, води опасно близо до използването на силови средства за налагане на едно нежелано и неприето управление. „Безсилието на Силата” винаги крие политически риск. Опитите за безогледно налагане на политически решения; за безочливо пренебрегване както на гражданските протести, така и на професионалната експертиза; агресивното противопоставяне срещу всяка външна оценка за събитията в България, която не съвпада с мнението на управляващите – всичко това са елементи от модел на властване, който няма нищо общо с демократичните ценности и принципи. Налице е ясно изразен стремеж за ограничаване на достъпа до информация за процеса на взимане на решения. Гражданското участие е сведено до минимум или подменено чрез публични изяви на лоялни към управлението организации и личности.
Проблемът не е в това, че някой пречи на правителството да си свърши работата. Тезата на контра-протеста няма нищо общо с реалността. Правителството Орешарски не работи, защото продължава да изчаква резултатите от партийния пазарлък, който се води безогледно, за всяка възможна властова позиция – от заместник-министри и областни управители до най-ниските нива в администрацията. Този партиен пазарлък блокира и работата на Народното събрание, което продължава все още да структурира постоянните си комисии, въпреки подозрителната бързина, с която приема законопроекти.
Правителството на Орешарски няма нужда от „шанс”, както настояват представителите на твърдолинейните комунистически групи, формиращи основата на т.нар. контра-протест. Министър-председателят трябва да направи своя избор – да продължи да следва инструкциите на своите поръчители или да се опита да гарантира спазването на демократичните принципи на управление. Декларацията на премиера, че „чува протестиращите” няма никакво значение, след като нито той, нито представителите на партиите, подкрепящи кабинета, не са готови да създават реални предпоставки за политически диалог.
