Немска журналистка: Обама обеща да не остави Европа на произвола на съдбата
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Незабелязаните сигнали и възобновените ангажименти дори днес, в противоречивата светлина на последвалите събития, берлинската реч на Барак Обама от 2008 г. е потресаваща. Десетки хиляди германци, предимно млади хора, се събраха в центъра на града, за да чуят кандидата за президент на Америка. Това пише Ан Епълбаум, американска журналистка от полски произход. Тя е съпруга на Радослав Шикорски, бивш полски министър на отбраната и външните работи. Статията й е публикувана във “Форин афеърс“.
Ето какво пише още тя:
В германската столица цареше, както писа един британски вестник, атмосферата на „поп фестивал, летен празник на мира, любовта и отвращението към Джордж Буш“. Част от градските улици беше затворена. Тълпата подгряваха музикални групи. В своята реч Обама каза именно това, което германците – както и мнозинството европейци – искаха да чуят. Той потвърди, че САЩ няма да изоставят Европа на произвола на съдбата и припомни берлинският въздушен мост и падането на Берлинската стена. Той говореше за съюзници, готови „да се изслушват, да се учат един от друг и в повечето случаи да се доверяват един на друг“. Той изброи редица глобални проблеми и провъзгласи, че „нито една страна, колкото голяма и силна да е тя, не може да се справи с тях сама“. Тази фраза предизвика дълги и искрени аплодисменти. По това време не само Германия се възхищаваше на Обама. Скоро след своята победа на президентските избори той получи Нобеловата награда за мир – както изглежда само заради това, че той не е Джордж Буш. Очакванията, свързани с него, бяха напълно абсурдно и нямаше как американският президент да не разочарова европейците. Учудващо е само това колко бързо той направи това и колко бързо самите европейци го разочароваха. 2009 - показателната година Същността на проблема нагледно бе демонстрирана от три епизода, разиграли се още през първата година от управлението му. Първият от тях стана така нареченото „презареждане“ на отношенията с Русия. През март 2009 г. американският държавен секретар Хилари Клинтън се срещна със своя руски колега Сергей Лавров и му подари огромен червен „бутон на презареждането“, специално изработен за този случай. Въпреки грешката на преводача /на бутона беше написано „претоварване“ вместо „презареждане“/, те с усмивка заедно натиснаха копчето пред камерите. Изглеждаше очевидно, че след това руско-американските отношения, по необяснима причина влошени от администрацията на Буш, могат да започнат на чисто. Между страните нямаше нито фундаментални различия, нито сериозни разногласия, които да не могат да бъдат преодолени с помощта на диалога. Вторият важен момент настъпи през април 2009 г. на срещата на НАТО, която съвпадна с 60-годишния юбилей на алианса. Както и много други мероприятия на НАТО, срещата премина учудващо скучно. Всяка от страните-членки изпрати на нея своя държавен глава и всеки един от тях счете за необходимо да произнесе дълга реч с обичайните думи за дълг, значимост и в този дух, но нищо важно не беше решено, нито беше казано. Америка помоли да се изпратят повече войници в Афганистан, но почти никой не реагира на тази молба. Третият епизод беше свързан с приетото през септември 2009 решение от администрацията на Обама да прекрати програмата за противоракетна отбрана /ПРО/ в Източна Европа, предложена от Буш и предвиждаща разполагане на военна техника в Чехия и Полша. В самата стъпка нямаше нищо неочаквано: Обама напълно обосновано се съмняваше в осъществяването на подобни скъпо струващи проекти. Но предизвика тревога начинът, по който това беше направено. Изглежда в Белия дом в някакъв момент бяха решили, че е настъпило изтичане на информация. Те реагираха на нея като разбудиха посред нощ чешкия премиер, за да му съобщят решението на американските власти. Полският премиер просто не отговори на позвъняването. В същото време и двете правителства бяха инвестирали в програмата солидна част от своя политически капитал – не заради нея самата, а защото искаха да осигурят безопасността на своята страна с помощта на американското военно присъствие. Двамата премиери не бяха готови за тази новина и тя ги постави в неловко положение. С други думи още през 2009 г. беше ясно, как в близките 5 години ще се градят отношенията между САЩ, Европа и Русия. Най-малкото, до втората половина на втория мандат на Обама, нито президентът, нито неговият външнополитически екип не задаваха въпроси за европейската сигурност. Те смятаха Европа за скучно и безопасно място, подходящо за формални мероприятия, а не за обсъждането на реални проблеми. НАТО, което отчаяно се нуждаеше от институционални реформи, се възприемаше като нещо не много интересно, за да се губят сили за него. Отказът на Европа да усили контингента в Афганистан предизвика не възмущение, а тревога в Белия дом. Страховете на Централна Европа и Прибалтика за тяхната сигурност не се приемаха на сериозно. Никой не смяташе, че те си струват допълнителните дипломатически усилия. Европейският съюз постепенно задълбочи отношенията с Киев, но в САЩ не мислеха за Украйна. Въпреки подкрепата, оказана му от европейците по време на предизборната кампания, президентът реши, че трябва да се захване с други неща. Що се отнася до Русия, с нея нещата бяха лесни: във всички проблеми, свързани с американско-руските отношения, виновен беше предишният президент с неговата войнстваща риторика и противоракетен проект. Вина за избухналата през 2008 г. война между Русия и Грузия неофициално се възлагаше на грузинския президент Михаил Саакашвили. Дълбоките психологически, философски и политически различия, които бяха в действителност основната причина за търкания между американските и руски власти през миналото десетилетие се изхвърляха от сметките или се притъпяваха. Но дори в началото на 2009 г. тези различия продължаваха да се усилват. С оглед на по-нататъшните събития трябва да си спомним изявленията, които направи Сергей Лавров през март 2009 г. на форума на фондация „Маршал“ в Брюксел. В изказването си пред бивши и настоящи държавни дейци, сред които бяха хора, участващи в разрушаването на Варшавския договор и разширяването на НАТО, Лавров отбеляза, че Западът е измамил Русия, че НАТО остава за Русия заплаха и че Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа трябва да стане вместо него главната западна структура за сигурност. Той също така добави, че Русия лесно ще намери в Източна Азия клиенти за своя газ, ако се появят проблеми с купувачите на Запад. Пропуснатите сигнали Това не напомня на риториката на страна, готова за презареждане. Руската военна стратегия също не изглеждаше успокоително. По време на военните учения „Запад 2009“ руската армия тренираше изключително агресивен сценарий: отразяване на нахлуване в Беларус от Прибалтика и война с противник, напомнящ НАТО, с превантивен ядрен удар по Варшава в качеството на кулминация. Разтревожени от това Прибалтийските страни и Полша започнаха още по-активно да лобират за усилването на натовското присъствие в региона. В частни разговори мнозина официални лица изразяваха опасения, че Русия рано или късно ще превърне в реалност сценария от ученията, както това се беше случило в Грузия. Но нито НАТО, нито администрацията на Обама се отнасяха към подобна перспектива сериозно. Идеята, че Русия отново ще се превърне в реална военна заплаха за Европа все още изглеждаше абсурдна. Това не означава, че администрацията на Обама се е водила изключително от наивност. Нито през 2009 г., нито през 2010 г. тя не е хранела илюзии относно путинския режим. През юли 2009 г. През юли 2009 г., когато Обама за пръв път се срещна с Владимир Путин, руският лидер беше директен и двамата си размениха откровени изказвания за ПРО, Грузия и други болни теми. Но Белият дом все още се надяваше, че ще може да заобиколи Путин и да работи директно с Дмитрий Медведев, макар че той, въпреки своя президентски пост, не притежаваше реална власт. По това време един от служителите в администрацията на Обама, че политиката на Белия дом изисква „да се правим, че Медведев е истинският президент“. Идеята се състоеше в това да си сътрудничим с Русия по такива въпроси, като превоза на американски войски за Афганистан или преговорите с Иран, без да навлизаме в безсмислени спорове. Трябва да отбележим, че съюзниците на САЩ се държаха по същия този начин. Германският канцлер Ангела Меркел честно се опитваше да изгради пълноценен контакт с Медведев, а германският бизнес активно инвестираше в Русия. Италианският премиер Силвио Берлускони развличаше Путин на Сардиния. Централноевропейските и балтийски държави също поддържаха прилични отношения с Русия и поддържаха широк спектър от контакти. Самият Путин също отчасти смекчи своята риторика. През 2009 г. той дори посети церемонията в памет на годишнината от започването на Втората световна война, провела се в Полша на полуостров Вестерплате. По-рано руски лидер никога не е посещавал мероприятие, официално признаващо, че войната е започнала през 1939 г. със съвместното съветско-германско нахлуване в Полша, а не през 1941 г., когато Германия се обръща срещу Съветския съюз и го напада. Въпреки това, администрацията на Обама, без съмнение, прояви безгрижност. Зад кулисите някои централноевропейски страни се опитаха да убедят американците, че руската стратегическа доктрина постепенно се променя. Но Вашингтон не чувстваше необходимостта незабавно да реагира на това или поне да се подготви за промените. Той дори не се разтревожи от това, че руските учения „Запад-2013“ бяха аналог на „Запад-2009“, но в по-голям мащаб. В тях са участвали над 70 000 военнослужещи, в Санкт Петербург бяха мобилизирани резервистите. Размахът на мероприятията нагледно демонстрираше, за какво Русия е похарчила стотици милиони долари, които тя е вложила в своите въоръжени сили за предходните 4 години. Впрочем НАТО направи все пак две отстъпки на започналите да нервничат в Централна Европа, подготвяйки планове за действие в случай на нахлуване на територията на новите източни членове на НАТО – при предишните американски администрации алиансът даже не правеше опити за това – и проведе през есента на 2013 г. първите в историята големи учения в източната част на Северноатлантическия пакт. Тези учения, получили названието Steadfast Jazz, разочароваха мнозина. САЩ изпратиха едва 160 войници, а Германия – 55. Най-голям беше приносът на Франция и Полша – по 1000 военни от всяка страна. Това бяха най-големите учения на НАТО от 2006 г., но на фона на промените в руската военна доктрина те изглеждаха неубедително. По същество, Москва използваше относително добрите си отношения от периода на презареждането и президентството на Медведев, за да възстанови руските въоръжени сили, да усили репресивната система и да вложи средства в европейски компании и медии. Руските държавни корпорации открито започнаха да правят опити да си купуват влияние – по-конкретно, руският енергиен гигант „Газпром“ нае бившия канцлер Герхард Шрьодер. Но НАТО, с изключение на някои особено нервни страни, в отговор на се фокусира на сдържането, както то постъпваше по-рано, а започна самоликвидация. Както и да е, статуквото можеше да бъде запазено още малко време, ако не бяха две важни събития. Първото от тях стана решението на Запада да се притече на помощ на либийските бунтовници по време на революцията от 2011 г. По парадоксален начин сама по себе си тази операция нагледно демонстрира военната слабост на НАТО. Преди всичко тя беше британски и френски проект – Германия и Турция се обявиха против, а представителят на Белия дом апатично заяви, че САЩ „водят, седейки отзад“. В резултат съюзниците едва успяха да издържат с бомбардировките до гибелта на либийския режим. През 1999 г. в хода на косовската кампания силите на НАТО използваха 1200 самолета и осъществиха около 800 бойни полета на ден. В Либия алиансът „с много труд“ - по думите на американския министър на отбраната Робърт Гейтс - осъществяваха по 150 полета и използваха 250 самолета – при това те успяха да достигнат тези цифри благодарение на появилите се в последния момент американски специалисти по разузнаване и насочване на цели. Няколко от страните свършиха боеприпасите и им се наложи да ги взимат от съседите си. Тази успешна /посвоему/ кампания, в резултат на която либийският лидер Муамар Кадафи е лишен от властта, по редица причини изплаши Русия. Когато през 1989 г. се е рушала Източна Германия, Путин е бил офицер и е служил в Дрезден. Пред очите му тълпата е разгромила централата на ЩАЗИ. От тогава той подчертано не обича уличните демонстрации и се страхува от тях. Неговата параноя се усили от украинската Оранжевата революция от 2004 г., в хода на която хората излязоха на улиците, протестирайки срещу фалшификацията на президентските избори, и успяха да постигнат отмяната на техните резултати. Либийската революция стана още по-плашещ пример – в Либия уличните тълпи с подкрепата на Запада свалиха и убиха диктатора, който само няколко месеца по-рано държеше страната под пълен контрол. Скоро след това в Русия се проведоха парламентарни избори, резултатите от които предизвикаха недоверие у мнозина, а Путин възнамеряваше да се кандидатира за трети мандат, което беше съмнителна стъпка от гледна точка на Конституцията. Всичко това доведе до демонстрациите, от които режимът така се боеше. В Москва, Санкт Петербург и десетки други руски градове на улиците излязоха тълпи. Протестиращите определиха изборите като фалшифицирани, в полза на което съществуваха сериозни доводи. Протестът също така отразяваше успехите на антикорупционната кампания, едно от главните лица на която беше активистът Алексей Навални. Дълбоко клептократичната същност на путинския режим за пръв път беше представена в интернет с помощта на публикации и онлайн кампании. Путин в отговор публично обвини администрацията на Барак Обама в организацията на протестите и заяви, че Хилари Клинтън е дала „сигнала“ за действие на активистите. Руските улични протести бяха потушени с лекота. Протестиращите бяха преди всичко представители на средната класа и мнозинството от населението не беше на тяхна страна. Но самият факт на протестите в полуполицейската държава, която, както изглеждаше добре контролирана от властта, отчасти обяснява защо Путин така бурно реагира на февруарските събития от 2014 г. в Украйна, когато уличната тълпа принуди украинския президент Виктор Янукович да бяга от страната. Макар че те бяха предизвикани от отказа на Янукович да подпише търговското споразумение с ЕС, причините за тях бяха по-дълбоки – същото това възмущение от корупцията и гражданска активност, която две години по-рано движеше руските демонстранти. За Кремъл това бе очевидно и той реши, че трябва да се реагира твърдо и решително. В резултат Русия превзе Крим, а след това нахлу в Източна Украйна. Това силово прекрояване на европейските граници шокира лидерите от двете страни на Атлантика и принуди администрацията на Обама да преразгледа своята политика по отношение на Русия. Като добавка към нахлуването Русия отправи нови заплахи и проведе нова вълна агресивни учения, подчертано насочени към Балтийския регион – не само срещу влезлите в НАТО през 2004 Естония, Латвия и Литва, но и към неутралните Финландия и Швеция. За пръв път от рухването на Съветския съюз, Северноатлантическият алианс беше принуден сериозно да се погрижи за физическата сигурност на своите членове. Не трябваше да се изхвърля от сметките и вероятността от хибридната война – например, фалшиво въстания на руско малцинство в една от балтийските държави – или борбата за железопътен коридор между Калининград и основната част на Русия, преминаващ през Литва. Риторично и символично Обама реагира на променилата се ситуация. През лятото на 2014 г. той произнесе в Талин и във Варшава две пламенни речи. В Полша, по време на честванията на 25-та годишнина от първите свободни избори, той потвърди „нерушимостта на ангажиментите по осигуряването на безопасността на Полша“, при това не само от името на САЩ, но и от името на НАТО. „Член 5 ясно казва, че нападението срещу един – това е нападение срещу всички. Според съюзния договор ние имаме свещения дълг да защитаваме вашата териториална цялост“, подчерта той. Администрацията също така продължава да подкрепя икономическите санкции, които бяха въведени срещу свързаните с Путин банки и олигарси. В същото време Обама и неговото обкръжение, както и преди говорят за украинската криза като за регионален проблем, подчертавайки отдалечеността на САЩ от Европа. Закъснели промени В момента санкциите остават в сила благодарение най-вече, защото ги подкрепя Меркел. Всъщност тя сега ръководи политиката на Запада към Русия. Именно Меркел като цяло преговаряше с Путин пред 2014 година и в началото на тази година, когато ръководителите на Русия и Украйна заедно с европейските лидери обсъждаха прекратяването на огъня в Източна Украйна. Тя все така контактува по-често с тях от останалите европейски ръководители. Заради това Меркел несъмнено заслужава огромно уважение - особено ако се отчете колко силно я притискат германските компании, които имат бизнес в Русия. Най-накрая икономическият локомотив на Европа пое върху плещите си някаква външнополитически задължения. Единственият недостатък на това положение е, че Германия - по разбираеми исторически причини - принципно изключва възможността от използването на сила - дори за отбрана и сдържане. Тя упорито се обявява срещу разполагането на войници и бази на НАТО в Полша, Румъния и Прибалтика. Но ако Путин реши да не се ограничава с Украйна, с което той постоянно заплашва, тогава ще наложи съответния отговор, на който са способни само САЩ и НАТО. В своите дипломатически усилия Меркел няма да задейства нито Америка, нито Британия, нито Полша, която заедно с Швеция ръководеше по-рано източната политика на Европа. Меркел привлече френския президент Франсоа Оланд към процеса с известно закъснение. Тази липса на сериозни военни партньори видимо подкопаваше позиции на Меркел на преговорите в Минск. НАТО със закъснение започна да променя своята стратегия. Алиансът по-специално разположи тежка техника в страните, граничещи с Русия. В началото на 2014 година Америка върна обратно част от танковете, които бе изтеглила година по-рано. Военните лидери на САЩ и НАТО потвърдиха, че алиансът остава верен на принципа на колективната отбрана. На този фон е трудно да не зададеш въпроса не трябваше ли всичко това да бъде направено по-рано. Ако НАТО бе прехвърлила техника към източните граници или дори бе създала бази там преди ескалацията на напрежението, това би могло да предотврати руска агресия спрямо страни от алианса, а може би и спрямо Украйна. Сега ние жънем плодовете на дългогодишното пренебрегване на европейската безопасност - не само от администрацията на Обама, но и от администрацията на Буш, и от европейския елит. Влиянието на Русия се увеличава, при това не само в постсъветския свят. Русия подкрепя финансово и по други начини редица европейски ултрадесни и ултралеви партии, които се обявяват срещу ЕС и НАТО. Сред тях са френският "Национален фронт", австрийската Партия на свободата, унгарската партия Йобик, гръцката СИРИЗА. Обиграната руска дезинформация се прокрадва в основните медии на европейските страни. Заедно с това Русия продължава в Украйна своята подривна дейност, застрашаваща страната с финансова катастрофа и нови кръвопролития. Заслужава да се отбележи, че в момента Русия дори не трябва да измисля проблеми за Европа - достатъчно е да задълбочава вече съществуващите. Впрочем Русия не е приоритет за никого. Европа е погълната от бежанската криза и предстоящия британски референдум за членство в ЕС. За САЩ всичките тези кризи също са много важни. Заслужава да се отбележи, че гръцките проблеми дестабиризират Балканите - регион, върху който Русия се старае да разпространи своето влияние. Москва особено се интересува от Сърбия. Руския компании активно влагат средства в енергийния отрасъл на тази държава. Позната схема Разбира се, напълно е възможно времето да е на страната на западния алианс. Руската икономика е в упадък (по-скоро заради спада на нефтените цени, отколкото заради санкциите). Вероятно политиката на сдържане ще може да защити Европа, както това вече се случваш в миналото, докато Русия не смени или политическия си курс, или ръководството. Главната неизвестност си остава Путин. Как ще се държи той, ако почувства реална заплаха за своята лична власт? Няма ли да реши, че му трябва поредната криза вероятно от по-голям мащаб, за да мобилизира обществото и да остане на кормилото? Естествено, най-страшни изглеждат онези сценарии, за които руснаците се готвиха на военни учения през последните 6 години. В ретроспектива се вижда, че отношенията между Обама и Русия се променяха по добре познатата на всички нас схема. Президентът Джими Картър започна с разведряване, а приключи с оръжейни доставки за афганистанските муджехедини и бойкота на Московската олимпиада. Буш отначало видя "душата" в очите на Путин, а в края на своя мандат подкрепяше - макар и само на думи - Грузия, която воюваше с Русия. По-същия начин се държеше и Обама - започна с рестартиране, а премина към санкции. Въпросът е ще успее ли следващият президент да не повтори този път и да намери начин да въвлече европейския континент в един дългосрочен проект за запазването на алианса и да го защити от руския реваншизъм, от която Москва очевидно няма да се откаже още дълго време.
