Опит за театрална рецензия: Откритите заседания на парламентарната група на ГЕРБ и гастролът на Бойко Борисов в тях
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Откритите заседания на парламентарната група на ГЕРБ с гастролите на Бойко Борисов в тях, разбира се, трябва да се интерпретират като театрално представление. По-скоро като антипиеса, доколкото Борисов е Шекспир на абсурда.
Гротесковата деперсонификация на българското депутатство вероятно никога не е придобивала по-екстремни форми. Народните представители са Плешивата певица на Йонеско - те присъстват интертекстуално, номинално, по подразбиране, но не и физически. Като реминисценция на самите себе си.
Дори камерата никога не ги показва, защото самият оператор не е напълно уверен доколко са реални. И доколко не са просто повод за отключване на сюжетиката и монолозите на централния персонаж, едновременно драматург, режисьор и актьор.
Депутатите са "публика в публиката", но и необходим адресат, комуто постоянно се задават въпроси без някой да очаква отговор. Защото самата идея за диалог в контракултурата на ирационалния театър на сенките дефинитивно подменя жанра.
"Кажете, има ли някой несъгласен да подкрепим правителство на ДБ? Не, няма. Виждаш ли, Христо, това не са кьорфишеци, народните представители са единодушни..."
Поетиката, патосът на произведението изключват вероятността за "глас против", като акцентът тук не е "против", а "глас" - в парадоксалната полифония на тишината няма акустични предпоставки за други гласове отвъд гласа на протагониста.
В напрегнатата синтетика на художественото пространство е активиран и друг постоянно отсъстващ реципиент на послания - Христо Иванов, "Годо"-то на ГЕРБ, който няма да се появи до финала, но всеки очаква. Той е едновременно антагонист и алтер-его на Борисов, Черният човек в "огледалото счупено" на Есенин, квинтесенцията на сложните душевни драми на главния герой, който безнадеждно издирва разпилените късчета от същинската си идентичност...
Алюзиите и пулсациите в образа на Бойко Борисов отвеждат към класически образци в българското актьорско майсторство. Макар и визионер в стилистиката на Брехт, епическия театър и неговите постмодерни вариации (абсурдизма по Бекет, Йонеско, Пинтър), в битността си на сценичен изпълнител Борисов е чужд на ефекта на отчуждението. Обратното, при него се е случил целият възможен Станиславски - така еклектиката в жанра става още по-плътна.
Сатирично-гротесковите измерения на ролята му преповтарят ранния Калоянчев - не баналния, масовия, познат от "Големанов", а "смехът през сълзи" на героя от "Старчето и стрелата" на Никола Русев; владетеля, комуто тепърва предстои да осъзнае, че е предаден, а никак не му се иска и дръзва да оцелее на трона, приклещен в капаните на горестната епоха.
