Още съм влюбен в жена си

„Без лудост няма любов, без любов няма живот”, казва Джоко Росич, който тази година става на 80 години, но твърди, че е все така влюбен в жена си Лиляна. Каубоят на родното кино можете да видите почти всеки ден в кафенето на Илко на пазара „Ситняково“, където с приятели на чаша водка бистри новините от деня. „Едно време като снимах много, нямах време, а сега – време бол. Когато човек започне да ходи по много фестивали  и да получава награди, значи е остарял”, разсъждава тъжно големият филмов актьор. Той е единственият чуждестранен актьор с отличие за цялостен принос към унгарското кино. Какво мисли Джоко за новите български филми и за бума на родни сериали по телевизиите. „Великолепно е българското кино в момента. Винаги съм се учудвал на хората, които казват: Абе едно време  какви филми имаше! И аз им задавам контра въпрос: А ти кога си ходил на кино? Много отдавна не съм - гласи отговорът. Защо тогава говориш така”, питам аз. Последната лента, в която участва, е на режисьора Иво Стайков – син на Людмил Стайков. „Той направи един елегантен европейски филм „Пъзел”. В него играя бащата на главната героиня. За последно играх в сериала „Отплата”. Целият първи сезон  го   снимахме в сняг и студ   нямаше как да се продължи на летни условия и затова трябва да изчакаме зимата. През декември вероятно пак ще снимаме.” „Според мен хората се делят на две категории - едните гледат кино, а другите правят кино. Аз съм от тези, които го правят, а филми гледам инцидентно. Моите приятели ми казват: Бате, ела да видиш какво сме направили. И аз отивам.” Джоко е наясно, че само театралният актьор може да проявява капризи какво да играе. „Аз никога не съм стъпвал на театрална сцена!” Аз съм актьор, който седи на кинопазара. И ако някой го покани, играе.” Така е и с Робърт де Ниро, дава за пример холивудския ас Росич. Наскоро холивудското величие прелетя океана, за да снима в България – тук го канят, тук идва. Това е пазарът! Е, при него въпросът стои по другояче. Той има пари и може сам да продуцира филми, в които участва. Или да инвестира парите от кино в друг бизнес, разсъждава на глас родният кино ас. Над 110 филма е заснел легендата на родното ни кино. Играл е и в Италия, Германия, Франция. Дипломираният икономист попаднал в киното случайно. Но се учил от най-големите в занаята. Сега Джоко си спомня за рецензия на Павел Вежинов, писана за първата му роля - в "Хроника на чувствата", филм от преди 48 години. "Истински живее на екрана Джоко", написал авторът на „Нощем с белите коне”. Прочут е с персонажите на ездач. През 1968 г. снима филма "Демонът на империята". Тогава се научава да язди. И З0 години е на кон. Тъжната случка е, че конят, с който работил много години, го настъпил по левия крак и оттогава загубила два пръста. На екрана е умирал над 30 пъти и се шегува, че трябвало да се направи филм за „умиранията на Джоко“. „Това е изкуство, не го пише в учебниците“, казва той. Преди да снима в киното, Росич е бил говорител в Българското радио в предаванията за Югославия. После 17 години работи като журналист, обича да пише текстове.  „Навремето си мислех, че това ще бъде до края на живота ми.  Когато работех в радиото, за мен казваха, че съм едно от първите пера. Напоследък мислех да напиша книга. Но вече не мога, защото съм   полусляп и не виждам   А да се диктува на някой друг, не е същото. Текстът е магия.  Магия е да играеш в киното, магия е да пишеш....” Пак в радиото се запознава с жена си, която тогава работи в Музикална редакция. Женят се и работят заедно до  1968 г., когато след чешките събития изгонват и двамата от радиото. „Започна чистка.  Мен ме изпъдиха, защото бях югославски гражданин, а нея - защото е моя съпруга.  Но всяко зло за добро – направихме други кариери.” Сега се стягат за златна сватба през 2015 г. Ако доживеем.” Има свой код за разпознаване  на доброто от лошото. „След като човек живее толкова дълго, всичко се усеща с кожата.  Аз усещам добрия човек. Не ми се е случвало да сбъркам. Тези, които съм приел за мои добри приятели, са изцяло мои.” За Джоко Росич казват, че е като катедрала. Защото духът му е толкова висок. Дори мъката успява да превърне в сила. И затова има приказка. В градчето, в което е роден текат четири реки. Татко му обича да го води на разходка покрай водата. Един път виждат старица да стои на един камък и да гледа реката. На въпроса какво прави, тя отговаря: Реката си тече, но отнася със себе си и мъката ми! Затова обичам реките, заради свойството им да пречистват душите ни! И моята мъка така се отлива. Всеки път...” Известна е страстта на Джоко към хладното оръжие. В огромната си колекция има около 500 ценни старинни екземпляра. Първия си нож получава от баща си на 6 години. В Сърбия, където е роден, има неписан обичай. Когато момчето навърши 6 години и тръгне на училище, баща му подарява първото ножче и му казва: "Моето момче, детството беше дотук. Оттук започват отговорностите." И до ден-днешен, където и да е, в джоба му има нож. Обича циганите, волния живот и ракията от сини сливи, която пие в колоритната си дървена къща в село Бойковец. „Явно на Балканския полуостров всички обичаме ракия. Това ни е напитката. Ако се бяхме родили в Ирландия, щяхме да сме пиячи на уиски”, казва актьорът, който не пропуска традиционния празник на сливата в Троян. В китния Бойковец, където са се заселили и други актьори, съседка му е Марта Вачкова. Росич и жена му прекарват голяма част от лятото в селската идилия, а най-чести гости са внуците му. А най-малкият носи неговото име. Джоко обича да гледа рекичката в селото – тя отнася мъката му...