Павел Вежинов изпратил писател в концлагер?

Прозаикът Йордан Вълчев простил греха на колегата си и сам написал надгробното си слово

В съвременната ни литература мястото на прозаика Йордан Вълчев се пази и почита и без пояснителната табелка Reserve – нещо, което десетилетия вървеше като задължителна индулгенция за доста доморасли мастити класици. Бай Йордан доживя да види делото си увенчано със слава, но преди това мина през преизподнята на отрицанието. Де да беше само отрицанието! По-точно е да се говори за репресии. Чешит, родолюбец националист в добрия смисъл на думата, Йордан Вълчев взима участие в Отечествената война като офицер. Когато посяга към перото след края є, едва ли е предполагал какви беди ще се стоварят на писателската му глава. Книжката му “Боеве” (1946) е посрещната в печата с няколко наплевателски рецензии. Автори са Павел Вежинов (боготворен като писател от Вълчев още като ученик), Божидар Божилов и Емил Петров. Писателят Павел Вежинов се възмущава от начина, по който Йордан Вълчев пресъздава участието на българската войска във войната. Времената са бурни и всяка стъпка “на криво” може да изпрати неблагонадеждния автор право към затвора. Така и става – Вълчев попада в концлагер и етикетът “враг на народа” не може да бъде заличен от него цели десетина години. След възхода на бай Йордан в литературата през 60-те години в писателските кафенета, като далечно ехо от ужасното време на 40-те остава да живее мълвата за “греха на Вежинов”. Вълчев добре помни, че основното доказателство в следственото му досие е вестникарската рецензия на Вежинов за неговата книга “Боеве” – това е видял с очите си. След една пиянска нощ авторът на “Втора рота” почти документално признава пред критика Венко Христов: “Писах срещу него статийка, бе, малка статийка. Писах, сега си мисля – от завист. Тогава – само гняв и вяра, че той, Йордан Вълчев, маца новата власт. Не знаех, че тази статия ще му докара зло да го окошарят в концлагер. Ако знаех, може би нямаше да напиша статията...”. Венко Христов твърди, че със сълзи на очите Павел Вежинов написал пет страници признания за пъклената си постъпка към Вълчев и се подписал отдолу. Никой никога не е виждал тази искрена изкупителна декларация на автора на “Нощем с белите коне” и “Бариерата”, но коментарите за нея никога не секнаха в писателското кафене. Самопризнанието на Вежинов, че е завиждал на талантливия си събрат в художествената проза, някои оприличават на изпепеляващата завист която е изпитвал Салиери към Моцарт. Куриозното е, че години наред двамата почти не са се поздравявали дори когато се разминавали на улицата. Павел Вежинов стои здраво на високите си постове – депутат, заместник-шеф на писателския съюз, главен редактор на сп. “Съвременник”. През това време низвергнатият Йордан Вълчев изтърпява присъдите си в концлагера, захваща се с физически труд, работи като снабдител и дребен чиновник в редакции. Пише талантливи книги и безапелационно се налага в историческата тема. На шега започват да го наричат Кавхан Вълчев или Йордан Правълчев. Но изтръпва винаги, когато се срещне очи в очи със свои колеги които се писали срещу него през 1946-1948 година. Макар че вече отдавна им е простил, Вълчев споделя в личния си дневник мъките, които е преживял. Но отказва публично (даже и в свои интервюта след 1990 г.) да разкаже истината за взаимоотношенията си с Вежинов. Ден преди главният редактор на “Съвременник” да си отиде от този свят, между двамата се разиграва драматична среща. Вълчев разказва за нея в своята непубликувана “Автобиография”: “Една вечер слизам в кафенето на писателите и виждам пред сергията със списанията гърбом към мене един чудно елегантен човек – с великолепно на цвят и кройка пардесю... Изведнъж той се обръща към мене и виждам Вежинов! А се знаеше, че месеци е бил в реанимация. Избухнах – О, Павле, ха добре съм те намерил! В интонацията ми е имало нещо, което го е трогнало силно, защото за ужас или смях на околните той се спусна и ме прегърна... ”И ти да си здрав и весел!” След това и двамата се дръпнахме като попарени един от друг. Повече не го видях. Иван Мартинов идваше срещу мен, видял сцената, каза ми – “Забеляза ли ярката червенина на лицето му? Той е в еуфория, тия дни непременно ще умре!” - Вярно, на другия ден той починал.” Изглежда, че гореописаната сцена дълго тревожи съня на Йордан Вълчев. Винаги, когато ставало дума на маса за Павел Вежинов, той отклонявал разговора в друга посока. През есента на 1969 г. (33 години преди да почине) репресираният писател прави нещо нечувано дотогава – написва сам надгробното си слово Вкарва тази жестока епитафия само в дневника си, но когато сега го четем, ни побиват тръпки. Вълчев си позволява без никаква капка черен хумор да се обърне към присъстващите на неговото бъдещо погребение и да говори за собствената си смърт: “Опечалени приятели! Пред нас лежи нашият любим другар. Няма я вече неговата усмивка, няма ги вече неговите шеги. И слава Богу – нека си бъде мирно и тихо сред нас пак и винаги да цари скромност. Така и ние ще си умрем тихи и незнайни и ще бъдат леки подлостта и страхът. Амин!".