По урвата надолу се търкалят Станишев ,Орешарски, Лютфи Местан Мая Манолова и компания ...
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Сънувах политологически сън. Не знаех, че имало и такива сънища, но – имало било. Слънчев следобед, аз крача по планински път. От едната страна – скала, от другата – пропаст. Пътят е чудесен – с две широки ленти, нов асфалт, маркировка, лъснати мантинели. Това е моят път. Знам, че по него без проблем ще стигна дотам, накъдето съм тръгнал.
По едно време забелязвам, че покрай мен има и други крачещи по пътя. Познавам ги. Досега са предпочитали да бродят из дерета и провират през шубраците встрани от пътя, вместо да са на него. Най-сетне са се досетили, че по пътя се върви по-лесно. Крачи, замислен, Мартин Захариев. Усмихвайки се на нещо свое си, бодро върви Таня Буруджиева. Задминава я Мая Манолова, набирайки номер на мобилния си. Покрай нея е Лютфи Местан, както винаги – в безупречен костюм. Хвърлям поглед през рамо и виждам към групата да се присъединяват Сергей Станишев и Пламен Орешарски.
И разбирам. Това не е просто някакъв си път. Това е Пътят към Европа. След дълги митарства някъде встрани, всички тези хора са избрали най-сетне да тръгнат по него. Мартин по принцип не е митарствал като останалите – все пак някога издаваше „Егоист”, най-великолепното списание в Европа. Таня пък, след като години наред говореше някакви странни неща, напоследък е точно в десетката. Чак спряха да ни канят двамата да се дърляме по сутрешните блокове на телевизиите.
Бяхме започнали да говорим едно и също, та „шоу” не се получаваше. Мая Манолова години наред така бе громила горилите от ГЕРБ, че десните хора си казваха: „Тази Мая е опасно добра. Върши нашата работа!”. Бай Лютфи, след като го избраха за партиен лидер, беше обявил намерението си да изкара ДПС от гетото и превърне партията си в модерна, светска и гражданска политическа сила.
Сергей Станишев беше отстранил кремълската агентура от ръководните места в БСП, станал шеф на европейските социалисти, обявил курс към изграждането на „модерна европейска партия” и бе обещал „правителство на националната отговорност”, което да сбори мафията. А Орешарски по принцип си е от нашите, само за малко беше слезнал от Пътя. Поглеждам напред и се усмихвам. Най-сетне. Добре дошли на Пътя. Така по-лесно ще стигнем, всички заедно. Влизаме в широк завой.
Отпред се открива планинска панорама, от която ти омекват коленете. Спирам да се насладя и чувам зад себе си някакво движение. Обръщам се. Замръзвам от ужас. Всички те, досега спокойно крачещи по Пътя така, все едно винаги са били на него, се засилват към мантинелата. Прескачат я и се мятат надолу в пропастта. Без да издадат никакъв звук, без да предупредят или кажат нещо. Изтичвам до мантинелата, хващам се с двете ръце (напоследък ме е страх от високото) и поглеждам в бездната.
Виждам, как моите доскорошни спътници се търкалят надолу по стръмния склон на урвата. „Добре поне, че не са в автобус”, мисля си, сещайки се за наскоро скочилия в пропаст автобус в Италия. „Ако бяха в автобус – свършено е с тях. А сега всеки ще може да се пресегне и да се хване за някой храст, корен или дърво. Ще се спрат и аз ще мога да измисля нещо, да им помогна да се качат обратно на Пътя.” За радост, храсти, коренища и дървата изобилстват. Нищо подобно не се случва.
Всички продължават да се търкалят надолу и никой не протяга ръка, за да се хване за нещо и спре падението. Прелитат край всички възможности за спиране, без да направят каквото и да е усилие. Не разбират ли, че след всеки храст, за който не са се хванали, набират още скорост? И че след съвсем малко, ако опитат все пак да се хванат – вече няма да могат да се спрат? И как ще им помогна да се върнат на Пътя, след като тупнат в дъното на урвата, далече там долу? Събуждам се. Ставам, правя си кафе и паля цигара. Сънят не ми излиза от ума. Защо тези хора направиха така? Не им ли хареса Пътя, та скочиха в урвата? Може би все пак им е по-удобно да се върнат да бродят из дерета и шубраци. Но не разбират ли, че този път това не е поредното дере? Че е пропаст, от която няма излизане?
И защо, по дяволите, веднъж скочили, не се хващат за първото коренище, поне за да спрат падението и да си дадат време да осмислят, дали не искат все пак да се върнат горе? Помислете си, наистина. След скока в бездната заради назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС, във всеки момент можеха да се спрат. Да не назначават на висши служби бандити от ВИС-2, доверени хора на Черепа, разследвани за кражби, уволнявани за слоупотреби, или просто прононсирани мошеници, поставили си за цел да ликвидират българската природа. Можеха и да се съобразят с доскорошните твърдения на Станишев, че страната се намира в революционна ситуация и затова трябва да бъде управлявана почтено, прозрачно и в интерес на хората.
Нищо подобно не направиха. Не се хванаха за спасителен храст. Напротив, подминаха всички възможности за спасение и сами усилваха скоростта на падението си надолу по урвата. Орешарски можеше да откаже всички такива назначения, защото все пак властта върху тях е негова. Премиер е, а не – асистент по икономика. Станишев можеше да не казва, че протестите са организирани от кръга Капитал, Глобална България и Типинг пойнт. Мая Манолова можеше да не твърди, че протестиращите са докарани от сиви икономически кръгове, комуто БСП била врътнала кранчето. Таня Буруджиева можеше да не описва блокиралите парламента хора като представители на престъпния свят; можеше да си спести и призива посланиците на Германия и Франция да бъдат изгонени заради подкрепата им за протестиращите. Мартин можеше да не обявява, че платените протестиращи вече били захлебили за море.
А Лютфи Местан наистина можеше с лекота да си спести усилието да паркира навсякъде кадри на ДПС, вместо да се занимава осигуряването на добро управление. Продължават да се търкалят надолу и отказват да направят усилието да се спрат. Не им ли стига вече? Не са ли вече с одрани колене, натъртени гърбове, разкъсани дрехи и насинени ребра? Очите и устата им не са ли вече пълни с прах? Нямат ли вече навехнати или счупени крайници? Дори да стигнат дъното живи, как смятат в това си състояние да се изправят и качат отново горе, на Пътя? Отговори нямам. Нито в съня си, нито сега, докато си довършвам кафето и паля поредната цигара.
