Последвайте ни в Google News Showcase
Сетих се тези дни за един класически виц. Посетил кралят един от островите на своите владения. Слязъл на брега и се скарал на губернатора, който го посрещнал:
- Защо нямаше топовни гърмежи в моя чест?
- По три причини, ваше величество - отговорил губернаторът - първо, нямаме топ…
- Ясно, другите две причини не ме интересуват - заключил горчиво кралят.
Подобна горчивина ще да е изпитал и нашият главнокомандващ Плевнелиев след заседанието на Консултативния съвет по национална сигурност, свикан от него, на който президентът призова за актуализация на бюджета за отбрана. Той подкрепи искането на военния министър за отпускането на 4 милиарда лева за превъоръжаване. Докато вътре в залата премиерът Борисов обясняваше, че това няма да стане по три причини - първо, няма пари, отвън се вихреше нещо невиждано досега по света. Група мирни граждани, съпартийци на земеделеца Ненчев, станал военен министър, скандираха за немедлено въоръжаване на армията. Обикновено мирните граждани са против харченето на пари за военни нужди. Не липсваха и такива, но и те бяха партийно организирани. А горчивината за главнокомандващия след като научи, че повече пари за армията ще има, но чак към 2024 г., идва и от лекомислено поетото от него задължение на срещата на НАТО в Уелс през септември 2014 г., че всяка година ще увеличаваме военните разходи с 0,2 % от БВП. Само че, освен че няма топ, има още много неясноти около нашата армия. Какво точно ще прави тази армия, на външнополитически цели ли ще служи или ще защитава българската територия? Тези самолети, за които ще се похарчат 4 млрд. лева, за какво са ни нужни — за операции в чужбина ли или да кръжат в нашето небе за повече национално самочувствие? И защо започваме със самолетите, а забравяме другите остри нужди - защото ще капят големи комисионни ли? Кои са потенциалните опасности за нашата национална сигурност — Русия или радикалният ислям?
Впрочем, главнокомандващият продължава своята лична война срещу Русия и нейния президент без да е получил никакви пълномощия за това от българските институции. Последният епизод - в речта си в Панагюрище на 1 май по повод 139-та годишнина от Априлското въстание той не спомена въобще Русия. Според него „пожарите на бунта „не позволили на Великите сили цинично да обърнат гръб“. Тъй като съм от Панагюрския край и като дете на този ден всяка година съм бил на площада пред читалището, когато минаваше хвърковатата чета на Бенковски, а моята сестра на коня беше Райна княгиня със знамето, много добре знам, че по това време панагюрци са се уповавали единствено на Русия. И днешните им потомци едва ли ще му простят този „пропуск“. Нека президентът си води своите малки „хибридни войни“ но не за сметка на историята и на чувствата на българския народ.
Всичките тези исторически празници и тържества изключително изнервят главнокомандващия, защото все не успява да се впише в тях, да застане достойно пред хората, да ги развълнува с прочувствена реч, да го признаят най-после за национален обединител. Ето сега Българската православна църква направо го унижи и пренебрегна. Църковните награди, най-висшите ордени, които получиха Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов, разпалиха ревността на президента. Даже негови служители се обадили в Светия синод, за да питат защо е пренебрегнат. От там са затруднили да обяснят, че човек сам си прави авторитета, а пък и президента не знаел как да се държи в църква като целунал патриарха по бузите. И ето че главнокомандващият изведнъж се усети като републиканец и официално възропта срещу решението на Светия синод името на Симеон Сакскобургготски да бъде споменавано от духовниците в цялата страна при отслужване на светата литургия като цар на българите, макар и със символичен смисъл. Според Плевнелиев това решение носи риска християните в България да се разделят на монархисти и републиканци. Заслужава внимание колко „отговорно“ се отнася той към този протоколен проблем: „Като държавен глава заставам твърдо зад конституционния ред в държавата. Като смирен мирянин и християнин ще се надявам и ще се моля Светият синод да преосмисли своето решение“.
След като се оказахме почти в изолация с тарикатското „масово изтребление“ от Турция вместо геноцид срещу арменския народ, сега сме на път да блеснем с отсъствието на нашия президент от тържествата в Москва по случай 70-годишнината от края на Втората световна война. Съобщено беше, че и македонският президент Георге Иванов ще отиде на Червения площад. Там ще бъде и сръбският президент Томислав Николич. Както и гръцкият президент Прокопис Павлопулос. Турският президент Реджеп Ердоган е обещал да направи всичко възможно да присъства. Само ние и румънците няма да отидем, макар че и Гърция и Турция са членки на НАТО. Но само ние и Литва можем да се окажем единствените страни в ЕС, които напълно ще бойкотираме тържествата. Дори отказалите да присъстват ръководители от Западна Европа ще пратят длъжностни лица с по-нисък ранг или ще направят някакъв друг знак на присъствие. Ние - не!
В коментар в „Ню Йорк Таймс“ политологът Иван Кръстев отговаря на въпроса какво наистина мисли Източна Европа за Русия по следния начин: „Поведението на европейските правителства и общества е продиктувано от опита им от годините на преход след падането на комунистическите режими и преоткритото мислене за национален интерес, а не от спомените им за комунизма.“ Казаното от Иван Кръстев ще ни помогне да разберем защо чешкият президент, чиято страна бе окупирана от армиите на Варшавския договор, беше готов да замине за Москва, както и защо една Унгария, която дори се вдигна на въстание срещу комунистите, не се стеснява да развива икономически отношения с Русия, независимо от общите позиции на ЕС. Може би престараването на нашия президент и управляващи все пак е някакъв комплекс от сервилното ни подчинение на Русия в миналото? Но малките „хибридни“ войни на българския главнокомандващ твърде олекват на актуалния международен фон. Какво общо имат те с националния ни интерес?
Защото общата снимка на трибуната на Червения площад добива символично значение. Ако там бяха държавните ръководители на САЩ, Великобритания, Франция, наред с Путин щяха да олицетворяват утрешния съюз на страните, които ще се противопоставят на новия главен враг - агресивния радикален ислям. За съжаление, ще чакаме този съюз да се формира в движение. Както по време на Втората световна война. С всички произтичащи последствия.
