ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
„Безплодността му нямаше край. Тя беше част от екстаза.“ Тези думи на близкия до сърцето ми Емил Чоран описват всичко, което президентът Плевнелиев сполучи да натвори за времето след 22 януари 2011 г. Ако един президент дава нула резултати и е в състояние на безпричинна, но непрестанна развеселеност /последно вижте интервюто по Би Би Си/, то той става заплаха за държавата и нацията. Няма никакво значение дали го осъзнава. Даже си мисля, че осъзнаването на това може да ни навлече още по-големи беди – кой би могъл да знае какво се случва в главата на главата на държавата. Може да му хрумне, че е велик. А когато една нула се разболее от мания за величие, тя започва да се самовъзприема като ореол.
Не съм от квотата на необективните критици на Плевнелиев и ще кажа, че като министър даваше знаци и резултати, които днес изглеждат като да са постигани от друг човек. Какво им става на българските президенти, че след като влязат в онази сграда на „Дондуков“, автоматично започват да ходят с променени лица. Същински политически зомбита. И настъпва срив в ефективността.
Онова добро впечатление за Плевнелиев през 2009-2011 г. е отдавна погребано, защото Плевнелиев като президент е напълно безплоден. Превърне ли се президентът на една държава в непресъхващ извор на гафове и купища абсолютно сгрешени кадрови решения, то това е ясен знак, че неговото оттегляне зове. Сега следете внимателно фактите и мислете върху тях. Плевнелиев спечели едва-едва, кретайки пред Ивайло Калфин след втория тур на изборите 2011 г. Спечели, защото за него гласуваха много от най-последователните десни избиратели. Те се възприемат като такива. Веднага след изборите резултатът от техния избор изтърси фраза, която ме накара да погледна силно критично. Фразата беше, че нямало леви или десни решения. Добре, бе байно, като си мислил така /надяваме се, че това е било негово убеждение отпреди изборите/, защо не каза тази фраза преди тях. Ами излъга тези десни гласоподаватели. Без тези излъгани от него хора той нямаше да е президент. Тук глупавото подмятане „Ааа, значи искаш Калфин да беше станал президент“ е такова – глупаво и много самоунизително. Защото докато можем да избираме само между замаяния Плевнелиев, протежето на Гоце и задкулисието Калфин, московската патерица Сидеров, завършения двуличник Малинов и „червената кукувица“ Пръмова, всичко важно в отечеството ще е такова, каквото го виждаме и помним – криво дърво, от което нищо право не може да излезе.
Но да се върна към последиците от онова разбиране на Плевнелиев – че нямало леви или десни решения. Този човек спокойно може да бъде наречен „Поразяващата уста“. Нищо, че един министър на Виденов /днес отново депутат/ още в средата на 90-те буквално предизвика публиката да му лепне този прякор. Днес прякорът повече приляга на президента. Защото ако решенията не са леви или десни, това означава, че няма значение какъв избор правиш, а в по-дългосрочен план с такива разбирания се подкопава фундамента на парламентарната ни демокрация. Санкюлотите по българските села и паланки и без друго от години вият за „здрава ръка“, която да ги оправи. А диктатурите винаги идват в подобна среда на политическа неопределеност и размиване на границите. Винаги оттам се започва. И винаги после се разбира, че говорещите за липсата на леви или десни решения, в крайна сметка се оказват криптолеви.
И сега идва втората част от сагата Плевнелиева – тази, с назначенията на непризнаващия ляво и дясно президент. Почти всичките му назначения се оказаха …познайте от първия път. Леви, разбира се. Заговори ли ви някой, че няма десни, няма леви, да знаете, че се е продал на левите. Или никога не е мръдвал от тях, а просто е извършвал обикновена мимикрия. Съдете сами – десетина дни след встъпването си в длъжност в началото на 2012 г. Плевнелиев назначи не левия, а крайно левия, ортодоксалния 70-годишен комунист Стоимен Стоименов за свой най-важен съветник – този по националната сигурност. Партийно-номенклатурен кадър на „Военно-административния отдел“ /после отдел „Социална и национална сигурност“/ на ЦК на БКП преди 10 ноември 1989 г., дясна ръка на ген.полк. Велко Палин-началник на този отдел! Що за гавра с гласоподавателите си направи Плевнелиев с неговото назначаване. Темата на дисертацията на Стоимен Стоименов, защитена в края на 80-те под натиска на началника на Главното политическо управление на армията ген.-полк. Митко Митков, с когото е бил много близък, е „Партийното ръководство на Комсомола в БНА в етапа на изграждане на развито социалистическо общество”. Просто да падладейш /както казват руснаците, живели няколко години в България, които днес са кошмара на „десния“ ни президент/. Продължаваме с левите назначения на отричащият лявото и дясното президент. Отварям една скоба – другата мантра, която Плевнелиев завъртя е, че президентът бил надпартиен и затова не можел да назначава откровено десни кадри в екипа си. Ами не назначавай и ортодоксални комунета тогава! Прессекретарят му Мария Иванова беше най-близката сътрудничка на червената вицепремиерка по време на тройната коалиция Меглена Плугчиева. Това как се връзва с горния призив. Ами юридическата съветничка на Плевнелиев Наталия Киселова? Та тя преди да стъпи на „Дондуков“ 2 беше член на Националния съвет на Българската социалистическа младеж и много близка на Станишев. Значи леви, ортодоксално бекапейски и бесепарски функционери – може, но иначе сме против лявото и дясното. Такава мерзост от това човече! Ами бившият главен секретар на президента – Екатерина Захариева, която днес е шеф на кабинета му. Та тя беше най-верният и близък човек на депесарския министър на екологията в тройната коалиция Джевдет Чакъров. Пак ляв кадър. Иначе твърдим, че няма леви, няма десни. Както казваше един празноглавец /никога не стигна до поста президент, но присъствието на Плевнелиев там компенсира този пропуск/: „Няма наше, няма ваше. Всичко е наше!“. Та и тук така – няма леви, няма десни. Всички са от шинела на БКП. Президентът – също. Това вече го доказахме и заковахме с документи.
Докъде може да стигне в падението си Плевнелиев? Никога не можеш да предположиш. Росен Плевнелиев е крайно предвидим единствено в своята пълна непредвидимост. Както се хили и може да натвори една от друга по-големи беди. Оня ден го чух в интервюто по Би Би Си да се навира в дебрите на ядрената безопасност, докато с лекота бъркаше дати, контексти и факти пред иначе много търпеливата журналистка. След деветата минута на това интервю обаче дамата се изнерви и започна така да му задава въпросите /някои бяха с 3-4 мин. продължителност/, че да предпоставя в тях и отговорите. Това беше добре дошло за Плевнелиев и той се вмести в прокрустовото ложе на този журналистически стил, който означава само едно – дъниш се, излагаш се като кифладжия, а аз все пак съм журналист в много авторитетна медия, сякаш му казваше симпатичната мулатка. Нека ти помогна да ограничим щетите.
За ситуации като тази с интервюто за Би Би Си Робърт Бърнс беше казал, че и най-добре скроените мечти на мишките и хората често остават неосъществени. Прав е.
