Страх ме е от него, крия се в мазето
Последвайте ни в Google News Showcase
Аз съм на 68 г. Имам син на 42 г., не е семеен, живее с мен. Баща му почина нелепо преди 3 месеца. Синът ми не работи, пенсионер е по болест от 2000 г. След като пи алкохол менте, получи двустранна атрофия на зрителните нерви, след това си счупи тазобедрената става, последваха много счупвания от падане и удари. Има полиневропатия, сега ставата му некрозира и трябва да се постави изкуствена, но нямаме средства, пък и той не иска. Трудно ходи, изпадаха му и всичките зъби. Не иска протези, пък и няма пари за такива. И всичко това се дължи на системната употреба на алкохол. Денонщно. Опитахме с лечение, но нищо не стана. Той пие спирт от 95 градуса, който купува от аптеката. За да се снабди с едното левче, колкото е цената на сто грама спирт, ходи по кофите за смет събира отпадъци, проси. Хората му дават уж за храна, а той изпива парите. А като се върне у дома, ме тормози. Нахвърлял се е с обидни думи, буйства, посяга да се бие. Страх ме е от него. Не ми дава да спя, да се храня, да чета, да гледам телевизия. Всичко го дразни в мен. Аз ходя и на работа по 4 часа, за да оцелеем. Пенисята ми е 250 лв., издължавам се и на банките – парите теглих, за да платя лечението му, което бе безуспешно. Заплатата ми е 160 лв., неговата пенсия – 175 лв. Но нея той изпушва – пуши по 2 кутии цигари на ден. Ако не му купя цигари, страшна война и тормоз. Мъката ме сковава, страхът също. Със съпруга ми страдахме много, но се държахме. Често стояхме по пейките, за да не сме вкъщи.
Да се върнем на спирта, който свободно се продава в аптеките. Питам защо не се продава с рецепта. Той също е опиат, защото мнозина го пият.
Веднъж поисках в аптеката 30 шишенца спирт. Аптекарката ми ги нареди на щанда. Попитах я, не я ли интересува за какво ми е толкова спирт. Отговори ми, че не е нейна работа. Чудя се аптеките магазини за хранителни стоки ли са. Най-голямата ми мечта е да направят спирта с рецепта. За да спрат синът ми и такива като него да се напиват ежедневно и да тровят своя и живота на близките си. Отчаяна съм, не ми се живее. Да гледаш как губиш рожбата си и да не можеш да помогнеш. Не знам дали някога ще изляза от тресавището, в което се намирам. Освен да последвам съпруга си, за да не изживея пак загуба и то - на детето ми.
Йорданка Христова, София
